Преди светът да го познава просто като Hauser, той беше едната половина на 2Cellos – дуо, което промени начина, по който възприемаме класическите инструменти на голямата сцена.
С вирусни видеа, разпродадени зали и безкомпромисна енергия, 2Cellos доказаха, че челото може да бъде рок, поп и кино едновременно. Но още тогава беше ясно, че зад тази експлозивност стои музикант с много по-дълбока и лична връзка с виолончелото си.
Затова соловият проект Rebel with a Cello изглеждаше като естествена следваща стъпка – пространство, в което Hauser да бъде не просто част от диалог, а единствен разказвач. Гледала съм го няколко пъти като част от 2Cellos и именно затова ми беше особено интересно да видя как звучи той сам с едно чело – без дуел, без съперничество, без нужда да доказва нещо.
На 23 декември “Арена 8888” София се превърна в сцена на този разказ. The Final Bow – Rebel”s Last Night не беше обикновен концерт, а финалът на една важна глава. Още с появата му на сцената се усещаше, че това няма да е стандартно шоу – имаше концентрация, тишина и особено уважение към момента.
Първите изпълнения зададоха тон, който остана през цялата вечер – баланс между бунт и контрол. Hauser не бързаше. Позволяваше си паузи, погледи към публиката, моменти, в които сякаш “слушаше” залата, преди да продължи. Именно в тези секунди усещането за жив концерт беше най-силно.
Лиричните моменти бяха може би най-въздействащи. Когато челото звучеше почти шепнешком, залата притихваше до степен, в която усещаш всяко движение на лъка. Това не беше тишина от учтивост, а от пълно потапяне. В такива моменти Hauser показва онова, което рядко се вижда в големите спектакли – уязвимост и дълбочина.
Контрастът идваше рязко, но естествено. В енергичните парчета той и страхотният му оркестър напомняха защо публиката го възприема като рок звезда – движение, интензитет, пълна физическа отдаденост. Челото преставаше да бъде класически инструмент и се превръщаше в удължение на тялото му. Тези моменти не просто вдигаха адреналина, а освобождаваха натрупаната емоция в залата.
Сред специалните гости на финалния концерт в София бяха примабалерината Анджелика Джизмондо и световноизвестната цигуларка Каролайн Кембъл. Двете дами с впечатляваща международна кариера и ярко присъствие на най-престижните сцени по света, бяха истинска наслада за сетивата в София – толкова нежни, красиви, женствени, чувствени и брилянтни в изпълненията си.
Особено силно впечатление направи начинът, по който Hauser общуваше с публиката – забавен и флиртуващ на моменти, а в следващия миг – без излишни думи, без театралност. Един поклон, една усмивка или кратък поглед бяха достатъчни, за да се почувстваш лично ангажиран. Имаше усещане за благодарност, но и за сбогуване – сякаш артистът осъзнаваше, че това е последният път, в който представя този свой образ.
Символиката на името The Final Bow присъстваше във всяка част от концерта – поклон към публиката, към пътя, който е изминал, и към инструмента, който го е извел на световната сцена. Bow като лък и като жест се сливаха в едно, особено в края, когато последните ноти прозвучаха не като финал, а като затваряне на кръг.
И макар да съм го гледала многократно като част от 2Cellos, мога уверено да кажа, че соловият Hauser е различно преживяване. По-шумно, по-енергично, но и по-дълбоко и много по-лично. Това не е концерт, който те впечатлява – това е концерт, който остава с теб.