Освен страстен почитател на адреналина, Ивайло Дончев е истински специалист в сферата на екстремната фотография. Познат на повечето хора като фотограф на Red Bull, всеки, който е виждал снимките му на десетките “летящи хора”, бързо си обяснява защо е един от малцината българи, избрани от компанията. Но както той самият казва, човекът Ивайло Дончев се оказва много по-различен от мъжът с камерата в ръцете.
Когато снима, Ивайло е много фокусиран, мисли за хиляди неща, доста по-комуникативен и екстровертен е. Бързо се адаптира към всякакви условия, ситуации, импровизира, дори понякога влиза в дадени роли, ако съответният му ангажимент го изисква.
Извън работата си обаче Ивайло е по-обран, по-тих, по-непредвидим и по-интровертен. Обича да стои леко встрани, да слуша и да наблюдава хората и ситуациите. Говори и по-малко. Със силно набито око за детайлите, оставащи скрити за мнозина, той мълчаливо изучава света около себе си.
Тези, които го познават по-добре, знаят, че е и човек, на когото могат да разчитат. Добър слушател, събеседник на всякакви теми, опора, подкрепа, пример. По-близките около него пък са наясно, че когато е в много добро настроение, има и таланта да “ръси всякакви глупости”, защото обича да разсмива хората и да ги вижда усмихнати.
Понякога обаче Ивайло има нужда да остане сам и да се вглъби в себе си. Това далеч не означава, че е вълк единак, просто има такъв подход за справяне с определена ситуация или период в живота.
“Това, което показвам и което е видимо за повечето хора, е само връхчето на айсберга. Целият ми път до тук и сега, целият ми начин на живот, начинът, по който действам, нещата, които правя, човекът, който съм, са тясно свързани със случки и травми от миналото ми, които е трябвало да осъзная, да отработя и да си науча уроците”, споделя Ивайло.
Не крие, че обича да помага на хората, но много бързо може да обърне страницата, ако предадат доверието му. Не обича обаче споровете и избягва всякакви словесни конфронтации.
Ивайло е много борбен човек, със силен дух, много интуитивен, понякога загадъчен, мистериозен и непредсказуем. Човек, който иска да вдъхновява, хората чрез личния си пример и път, включително и чрез грешките, които допуска.
“Мечтател, който пази детската искра в себе си, а детето в мен вярва в невъзможното.”
Що се отнася до фотографията, тя се появява някак естествено в развитието му на около 15-16 годишна възраст, когато започва да кара активно скейтборд. Още тогава открива един друг свят и се влюбва в пътуването, карането на нови места, срещите с нови хора и документираме тези моменти от приключенията с приятелите му.
И макар да са се променили активностите и спътниците, с които ги практикува, същите тези дейности и събития и до ден днешен продължават да поддържат тази искра.
Пътят на Ивайло всъщност е доста интересен. След като завършва математическа гимназия в Сливен и се дипломира като ландшафтен архитект, решава, че иска да се отдаде изцяло на снимането и така напуска родината, след като е приет да учи документална фотография в Кралската академия по изкуства в Хага, Нидерландия. През 2018 г. се завръща в България, несигурен какво бъдеще го чака у дома, но с ясни цели пред себе си. През 2021 г. той постига една от най-значимите си професионални постижения във фотографията – да стане част от Red Bull Photography.
Смята, че документалната фотография и тази на екстремни спортове все пак имат пресечна точка и това е разказването на истории. А за да си разкаже добре историята, трябва и търпение, и време, за да се потопи дълбоко.
“И двата типа фотография трябва да ги живееш, да ги чувстваш. Това означава да прекараш много време на съответните места и със съответните хора. Просто трябва да си част от живота, който искаш да покажеш.”
Като човек, който не само снима, но и практикува екстремни спортове, един от които е скайдайвинга, не е изненадващо, че графикът на Ивайло е доста натоварен. Всъщност доскоро поддържа рутина с ясен план за всеки ден, пълен със 100 неща в списъка за изпълнение. В последно време обаче започва да отделя по-голямо внимание на съня си, защото това е пряко свързано с енергията му и начина, по който се чувства.
“Първото нещо, което правя, след като стана сутрин е да си взема душ и да благодаря на Вселената за днешния ден и затова, че и днес съм тук – жив, здрав, за семейството ми, приятелите, за уроците и възможностите по пътя ми, за хората, които срещам, за хората, които пускам”, споделя за ежедневието си Ивайло.
И ако преди шест дни в седмицата е ставал много рано (между 4:30 и 5 ч.), за да спортува, за последните два месеца почти не тренира. Или поне не по същия начин. Напоследък денят му започва без кафе и с леки упражнения за раздвижване, последвани от 20-ина минути дихателни практики и около 20-30 минути медитация на финала.
След това идва ред на всичко останало – било то в работен или личен аспект. Опитва се да прекарва и по-малко време на телефона и в социалните мрежи, както и да е в леглото до към 22:30 – 23 ч.
Усеща, че му става все по-трудно и неприятно да “вирее в града”. Обича тишината и спокойствието, затова винаги когато има такава възможност, изчезва сред природата.
С какво бихте се захванали, ако не се занимавахте с екстремни спортове и с фотография?
Към този момент не знам дали бих се върнал в сферата на ландшафтната архитектура. Винаги съм се посвещавал на нещата, които са ми интересни и които ще окажат най-голямо значение за развитието ми като човек. Обичам фотографията и най-вероятно ще снимам, докато мога, но дали тя ще бъде завинаги моя професия, не мога да кажа.
Ако не се занимавах с тези неща, предполагам пак щеше да е някакъв вид изкуство – изкуството да говориш пред другите. Може би нещо свързано с музика, писане, със сигурност някъде, където мога да използвам всичко, което съм научил до този момент и мога да предам нататък по някакъв нов и креативен начин.
В тази връзка, кое е най-голямото постижение, с което се гордеете?
В личен план – да се изправя срещу себе си, да призная грешките си, да мога да прощавам и да поискам прошка, да мога да се извиня и да обичам въпреки всичко. В професионален – може би да съм автентичен и да побеждавам егото си, с което все още се боря.
А най-големият ви страх?
Никога да не се променям, да спра да раста емоционално и духовно, като човек, като мъж, както и да не изгубя детската си искра, която вярвам, че е в основата на всичко, което съм.
Кои са хората, на които се възхищавате и ползвате като мотивация?
Мисля, че от всички хора – по-малки, по-големи, връстници, добри, лоши, приятели, врагове, познати, непознати – има какво да научиш и вземеш за себе си.
Хората, които са имали трудно детство, хора, които са израснали без майка, без баща, деца на разведени родители, но въпреки всичко са успели да се справят с тези трудности и да намерят пътя към себе си, са хора с които по-мога да се “свържа”. Това са хората, чиито лични истории особено ме вдъхновяват, защото аз идвам от подобно място.
В някои от интервютата си казвате: “Бъди толкова добър, че да не могат да те подминат.” Продължавате ли да поддържате на практика това мото в живота и в работата?
Със сигурност в онзи момент егото ми е говорило вместо мен. Сега не мисля точно така. Правилните хора, тези които са отредени за мен, няма да ме подминат, те ще се появят в живота ми, когато им дойде времето – по една или друга причина, без значение дали в личен, или в професионален план.
Да поддържаш горното твърдение излиза скъпо и го казвам от личен опит. Tова означава да се оставиш егото да те води, а така, малко по малко, губиш себе си и почваш да се разрушаваш отвътре.
Като ви кажат адреналин, какво точно си представяте в момента?
Представям си тук и сега, настоящия момент. Обикновено когато правя нещо свързано с този вид усещане, както го наричат хората адреналин, тогава се чувствам най-спокоен, в най-настоящия момент, нищо друго не съществува освен тук и сега. А това ми носи едно усещане за лекота и свобода.
В скайдайва например, това тук и сега за мен е съвсем друго място, тотално различно от ежедневието ми и постоянното мислене за какво ли не. Там всяка секунда е една вечност и времето тече по различен начин. Някак си мога много по лесно да почувствам и оценя сегашния момент и това, че съм жив.
Какво още искате да снимате?
Как растат децата ми, ако някой ден имам такива.
