“Един арменец върви и хвърля пари. Евреин крачи след него, събира ги и му ги връща. Така в анекдотите се определя понятието абсурд.” С тази шега на корицата завършва книгата ми “Господарят на магията”. Арменецът беше Астор, а евреинът – аз. Само че той не хвърляше пари, а щедро разпиляваше безкрайните си истории. Аз ги събирах. Някои от тях бяха смешни, други чудновати, трети – тъжни. Но той винаги ги разказваше с усмивка. Иначе нямаше да бъде Астор.
Днес любимият български маг вече блести на небесната сцена. И, сигурен съм, че докато вади от нищото: кърпички, топчета, докато се разхожда без глава или прави чудесии като Али Баба, Господ умира от смях.
Астор беше артист до мозъка на костите. Публиката го боготвореше. Появата му на сцената бе достатъчна, за да започне тя силно да го аплодира. Дори и да не прави нищо. Това го постигат само най-големите.
Само преди месец, докато отпивахме по глътка уиски, той сподели: “Замислям голямо шоу. Ще използвам само дребни реквизити. С тях се работи по-трудно, но номерата са по-ефектни. А догодина ми предстои юбилеен концерт. Ставам на осемдесет години!
Гледах го и усещах, колко много публиката му липсва. Как жадуваше за сцената. Приятелите му, подучувахме, че е болен, но той се стараеше да не го показва, никога не спомена за това. Беше отслабнал драстично, но казваше, че е от диетата. Обичаше да повтаря думите на своя американски продуцент: “Човек трябва да има една мечта, за да я осъществи!”
Астор беше осъществил повече от една мечта. Той беше играл в Магичния театър в Холивуд и успял да построи такъв и в София. Американската академия го бе удостоила със златния си “Оскар”, който благодарение на него за първи път дойде в Европа. Във витрината му имаше куп грамоти и статуетки, между които и “Икар”-а на Съюза на артистите в България.
Астор беше това, което днес на България толкова й липсва – обединител. На рождения му ден – 18 ноември, по традиция в ресторанта му се опъваха три големи маси. На едната бяха другарите му от детинство – арменците, на другата – фокустниците, на третата – приятелите, които не попадаха в тези две категории. Много често един до друг бяха хора, които иначе се ненавиждаха (нормално сред артистите!). Той, авторитетът, беше единственият, който можеше да ги накара да седнат заедно. Макар и за няколко часа.
Арменците от край време са кръщавали първородните си синове Антраник. Артистичното призвище Астор няма нищо общо с традициите. То е плод на случайността и на популярните навремето ножчета за бръснене със същото име.
Въобще магът обожаваше случайността и признаваше, че много от успехите си дължи на нея. И на огромните му усилия, разбира се. Считаше се за непоправим работохолик. Изнасял е по четири представления да ден и то в различни градове. Общият брой на спектаклите му за 60 години артистична дейност достигна 16 000!
Приятелите на шега са му подхвърляли: “Асторе, водата спира, ти – не”. От всички земни континенти не бе играл само на Антрактика.
Звездният миг в кариерата му, разбира се, бе “Оскар”-а на Американската академия за магически изкуство. За да прекоси океана, заложил апартамента и всичките си спестявания. Ужасяваща инвестиция без никакви шансове за възвращаемост!
“Ти си луд, да похарчиш толкова пари за една предварително изгубена кауза – жалили го близките. Да, но ако спечеля? – контрирал ги той.
Така и станало, но не било никак лесно. Това личеше и по начина, по който разказваше за него:
“На фестивала в Америка, номера ми продължаваше шест минути. На края на втората, усещам, че публиката не ме гледа. Казах си, ще излязат прави онези, които ме спираха. Напразно съм си похарчил парите.
В залата на почетно място седеше великият маг, ученик Худини, Амезинг Ранди. Около него се бяха струпали млади колеги. Вниманието на публиката беше насочено към него, а не към мен. Дадох си сметка, че трябва да направя нещо. Тогава от един накъсан вестник извадих чаша с шампанско и я поднесох на Ренди. Той стана прав и започна да ръкопляска. Чух шушукане: “Радни му стана прав!” Тази хрумка обърна нещата и взех наградата.”
“Г-н Астор, вашето шоу беше най хубаво. Вие заслужавахте победата!” – казали му тогава американците.
Българските му колеги повече злостловеха. Твърдяха, че е купил статуетката от пазара. Какво да се прави… Нашенски нрави.
Има няколко неща, които ще си спомням с особена радост – разказваше Астор. – Едно от тях е, че аз, шуменчето, успях да покажа шоуто си в единствения в света Магичен замък. По време на спектакъла на първия ред беше седнал великият маг Дай Вернон. Професорът, тогава, беше “само” на 104 години. Отидох да му благодаря, че ме е почел с присъствието си, а той ми каза: Осемдесет години съм на професионалната сцена, но по-магично излъчване не съм срещал.
Непознат почитател зрител го зарадвал с думите: “Г-н Астор, вие правите фокусите така, както дишате!”
Като всеки артист и Андро, както го наричаха старите приятели, не беше лишен от суета. Той се радваше, че на улицата хората го заглеждат, познават го и го спират. Щом го видеха, децата хукваха след него и непременно настояваха: Свали си главата!
Само веднъж Магът се опита да се заиграе с политиката, като попадна, макар и доста в края, на депутатската листа на една партия. Тогава случката бе толкова впечатляваща, че голяма австралийска телевизия дойде да снима филм за него.
Когато НАТО влезе в България и това бе отбелязано с мощни детерамби, дори със сълзи от радост, а Астор само се усмихна и каза: “Аз отдавна съм там!”
После разказваше: В Холандия го ангажирали за спектакъл, за който знаел само, че ще е на много важно място. Пътували през гора, без път, паднал мрак. Непознаните, които го придружавали, гледали строго и не проронвали дума. Изведнъж колата влязла в тунел и спряла пред желязна врата. Минути чакали, докато се отвори. След малко го извели на импровизирана сцена. Залата била пълна с военни, вперили очи в него.
– Гости от слънчева България! – обявило конферансието.
В този момент генералът от първия ред, ужасен, се хванал за главата. Той, началникът на военно-въздушните сили на Холандия, не бил никак щастлив, че един бивш войник от вражеския Варшавски договор, е попаднал в най-секретното място – щабът му.
На 15 май, по обяд, завесата пред Антраник Шаварш Арабаджиян – Астор падна завинаги. Прожекторите угаснаха, реквизитът вече е раздаден на учениците и той никога повече няма да се докосне до него. Легендата обаче, е жива, а гласът му продължава да звучи в празната зала:
“Изпитах всички човешки чувства: обичах, страдах, изоставяха ме, аз си тръгвах, но не предадох никой. Силата е на страната на великодушните. Не знам дали животът е бил щедър към мен. Не съм се питал: Щастлив ли съм? Цял живот следвах детската си мечта. С нея остарях. С нея си отивам.
Прощавай приятелю!
Исак Гозес
