Село Русаля се намира на 20 км от Велико Търново по пътя за Павликени. Със своите 271 души население то прилича на десетки други села в северна България, в които сякаш не се случва нищо. Дали е било така допреди десет години е въпрос на отделен материал.
На 15 септември 2014 г. обаче в Русалия се открива училището по изкуства и занаяти “Димитър Екимов” за социално слаби деца. То самото е дете на Анимари Димитрова и Златко Златков, които вярват, че чрез образование и изкуство ще успеят да дадат шанс за развитие на деца и младежи в неравностойно положение.
“През 2013 г. идеята на Анимари и Златко ми се стори малко утопична и сложна за осъществяване”, казва сценаристката и режисьор Яна Алексиева. “Посетих училището три години след неговото официално откриване. Бях абсолютно безмълвна пред изключителните усилия, положени от Анимари и Златко. Запознах се с двама ученици и ги посетих в дома им през лятната ваканция. Като видях бедната среда, от която идват, и съпоставяйки я с възможностите, които им предоставя училището, си дадох сметка, че идеята от 2013 г., която ми се струваше неосъществима, не просто вече е реалност, но и има огромен потенциал да даде по-добро бъдеще на много социално слаби деца.”
Точно така се ражда идеята за “Училище за надежда” – дебютният пълнометражен филм на Алексиева, който тя създава с продуцента Симеон Цочев. Целта й е проста – да подпомогне по-нататъшното развитие на училището-пансион на Анимари и Златко. Защото усилията, положени от тях, както и от целия екип на училището, са впечатляващи.
“Всеки един от екипа – от създателите през учителите и менторите до хигиенистките, ме впечатли с безграничната любов и емпатия, която дава на децата, с индивидуалния подход към таланта и интересите на всяко едно от тях”, казва Яна.
С екипа си тя събира десетки часове снимачен материал, заради което монтажът се оказва и най-трудният период от създаването на филма. “Бяхме малък и сплотен екип, децата бяха невероятни и се чувствахме привилегировани да можем да пътуваме често до училището, за да снимаме.”
Привилегирован трябва да се чувства и всеки, който по някакъв начин се е докоснал и помогнал за съществуването на училището-пансион “Димитър Екимов” – училището в Русалия, което помага на деца от крайно бедни семейства, като им осигурява качествено образование, възпитание и грижа напълно безплатно. В момента в него има около 25 деца, но според първоначалния проект капацитетът му може да се увеличи до 250.
“За да се случи това, трябва да се построят още сгради, да се наемат още учители и ментори”, пояснява Яна и допълва, че дори само споделянето на информация за училището в социалните мрежи е вид помощ. Гледането на филма й “Училище за надежда” и даряване на средства на https://rusalya.org/darete е по-директен начин да се включим бъдещето както на училището, така и в това на стотици нуждаещи се от допълнителна помощ социално слаби деца в България.
“Училище “Димитър Екимов” има капацитета да помага на още десетки деца ежегодно, но за това са нужни средства. Това, което ще видите във филма – от сградите на училището и пансиона, през ваканциите, храната и учебните пособия, чак до дрехите и хигиенните материали за децата, са осигурени благодарение на изключителните 24-часови усилия на основателите Анимари Димитрова и Златко Златков да намерят средства, за да се грижат за учениците”, казва режисьорката на “Училище за надежда” Яна Алексиева. А филмът е по кината от 1 ноември 2024 г. – Ден на народните будители.
Как изглежда един учебен ден в училище “Димитър Екимов” и какви са вечерите там, защото то функционира на принципа на пансион?
Децата живеят в пансион и денят им започва със закуска и подготовка за занятията. Сутрин за тях се грижат менторите им, които им помагат с всичко – от лична хигиена до писане на домашни. После отиват в училището, което е на 50 метра разстояние. Там ги поемат учителите и започват часове по стандартните предмети. След края на занятията обядват и имат занималня до ранния следобед, където подготвят повечето си домашни. После отново се връщат в пансиона, където пак ги поемат менторите.
Ако имат домашни за довършване, те им помагат. Ако ли не – всички деца имат свободни занимания по различни изкуства и занаяти – рисуване, работа с глина и дърво, пеене, уроци по пиано, народни танци, роботика, плуване и други в зависимост от конкретните таланти, и интереси на всяко едно дете.
Много от тези извънкласни дейности се провеждат във Велико Търново, което изисква сериозна организация. След вечеря е време за почивка, четене на книги, гледане на филми в общата стая и понякога пеене с китара с някой от менторите. След това всички се къпят и се приготвят за лягане.
В трейлъра на филма един от създателите на училището – Анимари, казва: “Трябва да се приемем, да се обичаме и да си помагаме.” Какъв е пътят към това да го направим като общество според вас? Как да се научим да приемаме различния?
Мисля, че Анимари го е казала точно. Въпреки различията ни, всички сме хора и е важно да проявяваме емпатия един към друг и да се стремим да не забравяме, че човекът срещу нас също вероятно преминава през трудности.
Често в нашето общество различните са стигматизирани и заклеймени, или приети като заплаха. А те са просто хора, които имат нужда от малко повече любов и разбиране, за да разцъфнат. Според мен толерантността е ключов фактор за едно сплотено общество.
Другият създател на училището Златко пък казва, че децата трябва да разберат, че ученето не е тегоба, а нещо приятно. Какви са наблюденията ви над българската образователна система и дали тя наистина превръща ученето в нещо приятно?
Според мен българската образователна система има нужда от сериозна реформа, за да бъде в крак с мисленето на учениците. В последните 20-30 години технологиите се развиват много бързо, а тя е изостанала, без да смогне да ги интегрира адекватно, за да направи материала по-лесно смилаем за новите поколения. В системата ни липсва и индивидуален подход към нуждите на всяко дете, което също затруднява процеса.
Какво ви изненада най-много в децата в училище “Димитър Екимов”?
Колко бързо започват да се развиват талантите на децата, когато попаднат в благоприятна среда, и колко смели стават, когато им се предложат нови приключения.
Докато снимахме филма, повечето деца ни възприемаха за част от пейзажа. Но имаше едно от тях – Сашко, който непрекъснато искаше да седи до оператора и задаваше страшно много въпроси. Ние му отговаряхме и му давахме да гледа през камерата, но в един момент трябваше да го отпратим, защото часовете му започваха.
След малко той дотича обратно, излязъл от клас, за да ни донесе подарък: беше нарисувал картина на екипа ни, застанали около камерата. Разбира се, още си я пазим!
Какво предстои пред вас в професионален и личен план след премиерата на филма “Училище за надежда” на 1 ноември?
С продуцента ми Симеон Цончев планираме да направим мини турне на филма из страната заедно с част от екипа и героите, за да разкажем на повече хора за училището и на живо. Продължаваме да работим по следващи проекти за филми, които са в различни етапи на развитие. В личен план се надявам да пътувам за почивка и презареждане на творческите батерии.
“Училище за надежда” е по кината от този петък, 1 ноември. За каузата му може да дарите тук.
