Петра е емблематично име в историята на родния поп фолк. Тя е една от основателките му, а една от най-популярните й песни “Хищна хиена”, не само, че я изстреля за едно денонощие на върха, но и предначерта съдбата й.
Музиката обаче, съвсем не е единствения й талант. Тя има и други творчески дарби, най-голямата сред които е умението да рисува картини, които сякаш са докоснати от Бога. И не само докоснати – но и истински шедьоври, зад които стоят невероятни и съвсем реални истории.
Петя Атанасова, както е истинското име на звездата, е родена на 8 октомври 1963 г. в Хасково в семейството на гръцки емигранти. Завършва руска филология в Санкт Петербург, където работи с руски музиканти. След дипломирането си работи като учителка в Хасково, където създава и музикална група.
Кариерата й се развива в “Пайнер” в периода от 1998 до 2002 г., а през 2003-та тя се прехвърля в “Съни Мюзик”. Впоследствие заминава за Кипър, а в родината си се завръща обратно през 2009-та, когато пуска още няколко парчета, вече като самопродуциращ се изпълнител.
В личен план Петра определено е един благословен човек – щастливо омъжена е за гръцкия бизнесмен Димитрис, с когото живеят вече повече от 15 години в Кипър. Има три деца и внучка. И не е спирала да сбъдва най-смелите си мечти!
Този разговор с Петра е повече от откровен! В него тя споделя за първи път толкова съкровени истории от живота си, които трудно ще ви оставят равнодушни.
– Петра, разбрах, че наскоро си сбъднала своя дългогодишна много голяма мечта. Разкажи ми малко повече за нея?
– Да, така е. Това беше мечта още от детството ми. Тъй като всички около мен рисуват, включително и моята баба, на която съм кръстена, но която не помня, тъй като тя си е отишла от този свят няколко месеца преди аз да се родя. Тя е рисувала уникално. Баща ми също е наследил от нея този талант.
Самата аз от дете съм се вдъхновявала именно от картините на татко. Той не се занимаваше професионално с рисуване, но имаше такива приятелски кръгове – актьорът Иван Чаушев, например, Бог да го прости. Събирахме се семейно и с него, и с други художници от Хасково, и от Варна. И така, свиквайки в тези среди, и аз от съвсем мъничка си мечтаех един ден да рисувам и да имам своя изложба.
Като дете ходех на уроци при най-големия художник в Южна България – Коста Форев. Моето гуру! Уникат! Думи нямам за него. Прекрасен човек. Само той вярваше в мен. Впоследствие се обърнах и към Иван Чаушев за помощ, за съвет, когато започнах да рисувам по-активно. Той първоначално ме погледна доста скептично. Погали ме по главата по бащински и каза: “Абе, моето момиче, ти има още много хляб да изядеш… Наивизъм”.
Нямах представа конкретно какво има предвид под „наивизъм“, но изведнъж, като чух думите му, ми стана много тежко на душата. А картината, която тогава му показах, до ден днешен я пази дъщеря ми Радостина. Представлява едно село при залез слънце, с всички възможни цъфтежи, прихлупена българска къщурка с цветя отпред… усещане за България. Сантимент.
След този момент започнах много да работя върху различни стилове рисуване. Дълги години си мечтаех, но така и не се осмелявах. Във времето при мен и идваха и други художници, включително вече и в периода, в който бях певица в „Пайнер“. Гледаха картините ми, някои казваха: „много са добри“, други: “на прав път си”. Поощряваха ме. И след толкова години, в които всъщност не съм спирала нито за миг да рисувам, започнах да се занимавам с различни техники, както и с модерната в цяла Европа флуид арт. Така наречените живи картини, които после нарекох „ангелски“, защото ми се случи нещо много странно, когато започнах да ги рисувам.
– Какво се случи? Вероятно е нещо много специално, за да ги наречеш точно по този начин…
– Така е. Има една техника на отлепяне – от една картина в друга, след което, при отлепването им се получава образ. Така бях слепила двете картини и бях в готовност да ги отворя и да видя някакви цветя, както трябваше да е по логика. Но се случи съвсем друго. Отлепих картините и буквално загубих ума и дума. Не можех да си поема въздух заради това, което видях. Първата мисъл, която ми дойде, беше за Архангел Михаил и Архангел Гавраил. И действително бяха те.
Архангел Гавраил подарих на семейни познати за техен важен повод, а Архангел Михаил запазих за себе си – той си е с крилата, с ореола, с пояса, с всичко. И да, до такава степен онемях пред тези детайли, че спонтанно ги нарекох “ангелски картини”.
– Кога се случва това?
– Преди около три години, когато започнах да рисувам и флуид арт.
– Как си обясняваш появата на тези символи и образи? И случи ли се нещо след тяхната поява в живота ти?
– При мен винаги се е случвало нещо. Господ ми е давал знак за това, което ми предстои, а и аз съм го усещала. Не знам защо така е ставало. Случи се и сега, след картините, да. После нарисувах и едни уникални ангелски крила, които също подарих на приятели. Имах и едно видение – отново с Архангел Михаил, след което вече бях сигурна, че това, което ми се случва, не е случайно. Затова и на всички картини, които съм рисувала, отдолу, пред името Петра, съм сложила едно малко крилце от ангел. Така го усетих и така започнаха да ми се получават картините.
– Може би си започнала да развиваш някаква друга дарба, освен рисуването?
– Най-вероятно, да…
– Опитвала ли си се да провокираш с някаква мисъл, например, дадена информация, провидение, което да получиш свише?
– Получавало се е и това, в интерес на истината. По-близките ми приятели знаят за това, че понякога усещам някои неща. А за това никога до момента не съм споделяла, камо ли пък в интервю.
– Това, което се случва, плаши ли те или по-скоро отключва интерес в теб?
– Трябва да ти кажа, че в началото, когато беше много силно, ме плашеше, защото не знаех откъде идва всичко това. Не знаех дали ми се дава от Бог, от Вселената или пък от противоположния на Бог… Човек не знае, като му дойде такова нещо до главата. И да, плашещо е.
Когато стана вече прекалено, започнах да се моля на Господ… тогава може би разбрах и как се е чувствала леля Ванга. Казах си – не, не, такъв товар аз не желая, Господи! Помогни ми да се освободя от него! Или само, ако много се налага, тогава да получа знак, че мога да изрека на глас информацията.
– Споменаваш Ванга. А имала ли си някога допир до нея?
– От дете съм мечтала да имам допир. Това абсолютно никога и на никого не съм го разказвала… Три пъти съм ходила на Рупите и никога не съм смеела да вляза, защото все си мислех, че съм много грешна. Дори и след смъртта й. Но се оказа, че дори след смъртта си, Ванга ми помогна на три пъти. Единият път – да спася голямата си дъщеря.
– Ще ми споделиш ли и за това, звучи наистина интересно и съм сигурна, че е такова не само за мен?
– Първият път, когато отидох на Рупите, беше заради дневна сватба в Петрич. Връщаме се после с моя шофьор и той казва – “не мога да не вляза вътре и да не видя тази църква”. А вече започваше да се стъмва и аз не исках да спираме. В същото време от Рупите извираше светлина, като аура, не мога да го опиша даже. И в крайна сметка той спря колата, но аз реших да остана вътре, а той влезе в църквата. В един момент обаче, стоях, стоях, стоях, но нещо ме накара да изляза, просто да подишам малко въздух навън.
В този момент видях, че към мен върви някакъв човек. Като приближи ме погледна и каза: “А, момиче, какво правиш тук? Защо стоиш, а не влезеш вътре?!”, а аз му отвръщам, че съм грешна и предпочитам да стоя отвън. Той отвърна: “Виж какво, часа е 21:20, сега е време да палим голямата свещ. Неслучайно Господ те е изпратил точно по това време тук. Трябва да влезеш. И да я запалиш. Щом в толкова часа си пред вратата, това е знак”. Направо се вцепених. И тръгнах натам. По пътя той ми разказва – “снощи тук беше Илия Павлов с охраната си. Ако искаш вярвай, но на скалата отсреща, където е кръста, му се яви Ванга, но какво му е казала не знам, само видях как и той, и охраната му побягнаха като опърлени, изгорени.
Слушах го и продължавах да вървя. Направих, каквото ми каза. Запалих голямата свещ и се разплаках на гроба на леля Ванга. Постояхме малко и си тръгнахме, а на мен по пътя през цялото време в главата ми е името Аделина, Аделина, Аделина. Така се казва голямата ми дъщеря, която тогава живееше с майка ми и баща ми, беше ученичка в гимназията.
Казах на шофьора да кара по-бързо, но внимателно към дома на родителите ми. Пристигнахме към 1 след полунощ, а на мен вече ми става много лошо. Той усети, че нещо не е наред и каза, че ще чака отпред, ако трябва ще спи в колата, но ще ме изчака. Беше много странно, че го каза.
Влизам вътре и питам майка ми дали Аделина се е прибрала. Отговаря ми с “да” и ми обяснява, че спи, защото утре е на училище, да не я будим сега. Но аз продължавам да настоявам, че трябва да я видя. Уж си тръгвах към вратата, майка ми вървеше пред мен, но името на дъщеря ми продължаваше да се върти в главата ми.. И накрая сякаш нещо ме блъсна към вратата на кухнята, където тя спеше, буквално връхлетях. Тя спеше с глава към прозореца. Всичко стана за секунди. Обърнах я и я целунах по устата, а такова нещо не съм правила никога в живота си. И изведнъж виждам, че тя не диша, а устните й са посинели. Нямаше пулс. Беше в кома. Веднага болници, лекари, всичко стана много бързо… И винаги ще благодаря на леля Ванга и на Господ, че просто ми помогнаха да си спася детето в онази нощ.
– А какво се беше случило с нея? Защо е била в това състояние?
– Била е на някакъв рожден ден, където е изпила две чаши водка с безалкохолно. Но тя не можеше да пие. Не знам какво е станало, но я заварих в кома. След като излезе от болницата, спа два дни, а аз бях до леглото й и само се молех. Когато се събуди, само видя, че съм до нея, успокои се и каза, че иска еди каква си супа. В този момент и аз се успокоих за нея.
– В началото на разговора ми сподели, че когато за първи път ти се е случило онова силно усещане за информация, си се стреснала и си помолила Господ да не те обременява по този начин. Обаче, успоредно с това, въпреки че не си я развила в пълнота, си започнала да рисуваш много активно, стигайки до тези “ангелски картини”. Може би те са проявлението на тази дарба, само че под друга форма, и имат своето значение за други хора?
– Възможно е… Не съм се замисляла за тази взаимовръзка, защото рисувам от дете и не свързвам рисуването с това, което стана впоследствие. Но може би си права.
– Да, рисуваш, но от един момент нататък така наречените от теб “ангелски картини”…
– Така е, да. Тези живи картини сякаш се получаваха от само себе си, сякаш Вселената го желае, а аз само помагам да се случи. За това наистина досега не съм се замисляла. В същото време хора, на които съм подарявала този тип картини, са ми споделяли, че чувстват страхотна енергия от тях, положителна.
– Все още има много хора обаче, които те свързват основно с музиката, нищо, че рисуваш от години. Има ли я още музикалната страст в теб?
– Творецът си е творец. Господ му е дал умение да рисува, но и да пише музика чрез ноти. Затова и доста от песните ми са по моя музика и текст. И така, както пишех музика, сега рисувам, със същата страст и вдъхновение. В момента, в който хвана четката и боята, сякаш съм в друго измерение, в по-добър свят.
– Липсва ли ти песента, музиката?
– Разбира се, че ми липсва, макар че аз не спирам. От време на време правя и нови песни. Покрай пандемията се наложи да откажа и планувани доста участия, за което искрено съжалявам. Билетите бяха продадени навсякъде и трябва да се извиня на хората. Нямаше как да се случат за жалост. Поне до момента.
Но тук ще ти споделя и за още една връзка с леля Ванга. Една сутрин, още бях в просъница, в алфа състояние, не се бях събудила напълно и я сънувам. Видях черги под една маса, красиви и чувах нейния глас, но без да я виждам. Тя ми каза: “Не стои. Ке напишеш една песня за Яна Войвода“. И когато дойдох на себе си, изведнъж започнах да пиша и то просто се лееше. А аз дори не знам дали има в историята такъв персонаж – Яна Войвода, да ми простят историците и фолклористите. Но песента просто се лееше – и музиката, и текста. Стана страхотно парче, което веднага изпях на близки. Все още не съм я пяла никъде, дано един ден се случи.
– В предварителния ни разговор ми спомена за едно интересно съвпадение, което всъщност е проправило път на сбъдването на мечтата за изложба…
– Да, много интересни ситуации ми се случват. Историята е свързана със Соня Фасулджиян и съпругът й Емил Праматаров, които са от Бургас и впоследствие се превръщат в страхотни мои приятели. На първото ми участие в Бургас, на „Златна роза”, няма да забравя как една дама се появи със 101 златни рози, много интелигентна, готина жена. Впоследствие станахме много близки приятелки. Бях й споделила, че мечтая за 40-ия си рожден ден да посетя Париж, но не просто така, а да имам концерт там.
След известно време, три дена преди рождения ми ден, тя се обажда и ми казва: „Събирай багажа, чакам те отвън в колата, заминаваме за София”. Питам я къде отиваме, а тя отвръща: „Ще видиш!”. Оказва се, че тя, която има френско-арменски произход, е организирала всичко в Париж, включително концерт в огромна зала срещу Айфеловата кула. Видял Лувъра, за което много мечтаех. Бяха ми казали преди време, че колкото повече картини гледам, толкова повече ще се уча. Соня осъществи мечтата ми да пея в Париж, пред българска и френска публика, беше невероятно.
И не стига това, ами двамата ми предлагат да отворят един магазин в Le Parfum De L’ART и аз да изложа свои картини вътре. Не можех да повярвам… Казвам им: Да не сте някои ангели бе, хора! Как така ми четете мислите и ми сбъдвате така мечтите една по една??!
Още на другия ден вече го направиха и поискаха да изпратя няколко картини, между които имаше и няколко на моята дъщеря Аделина, която рисува уникално, с голям финес. Така в този магазин с уникални парфюми и полускъпоценни бижута, се появиха и моите картини, включително и сапунените цветя и буките, които изработвам. Благодаря на Бог, че ми е изсипал в ръцете толкова талант.
Отдавна имах идея да направя изложба и специално, за да помогна на ковид отделения в София и в Хасково – още, когато беше голямата вълна на пандемията у нас, но тогава началникът на болницата в Хасково ми каза, че засега няма нужда. Поуспокоих се сякаш, но се зарекох един ден да направя нещо в тази посока. И отново Соня Фасулджиян ми каза – “абе, Петя, искаш ли да направим нещо за някого, за някое дете?” И аз веднага се съгласих. Да потърсим кауза, ще нарисувам картини и парите от тях ще отидат за детето – и да правим това периодично.
– Като споменаваш ковид, не мога да не те попитам какво е положението в момента в Кипър, където живееш? Чух се, че мерките отново са затегнати, а маските – задължителни. Вярно ли е това?
– С мъжа ми изкарахме ковид преди Великден, Слава Богу по-леко. Сега положението отново напомня много на периода, в който мерките бяха най-затегнати. Ние три години стояхме затворени. Не можехме за излизаме на улицата, да ходим до магазина. Сега отново започва да става така, да, не знам защо, вероятно заради многото туристи. Сега, ако искаш да посетиш лекар или лечебно заведение, първо трябва да си направиш тест и тогава.
Маските са задължителни в затворени пространства. Задължителни са и тестовете, ако ходиш на работа – през два дни, независимо дали си ваксиниран или не. Ние свикнахме отдавна с това за жалост. До такава степен свикнахме, че си правим тестовете вкъщи и тогава излизаме. Да се надяваме, че в близко бъдеще ситуацията постепенно ще се успокои – както казват и леля Ванга, и Слава Севрюкова.
– А какво казват те за пандемията?
– Че ще се превърне в обикновен грип, ще премине в такава фаза. Дай Боже да е по-бързо, да няма и война… Аз съм русофил, завършила съм “Руска филология” в Санкт Петербург, но това, което се случва, ми оказа голяма влияние. Просто спрях да рисувам. Душата ми не е свободна, боледува. Мога да творя, но не е така, както беше преди, разредих осезаемо. Достатъчно е да гледам новини, за да се депресирам./show.blitz.bg
Интервю на Анелия ПОПОВА
