Южна Америка е безобразно богат на култура и природа континент, криещ в дебрите на планините и джунглите си тайни от Древността. Събудихме се рано сутринта в Ла Пас, Боливия, когато градът още беше обвит в мъгла, а високите върхове на Кордилера Реал проблясваха в далечината.
Там, на автогарата, ни посрещна Матео – нашият млад гид. Усмихнат, с раница на гърба и огромно желание да разказва истории, той веднага ни зарази с ентусиазма си. “Днес няма просто да посетите езеро,” каза той, “днес ще се докоснете до мястото, което за мнозина е сърцето на света.”
След няколко часа пътуване автобусът се изкачваше и спускаше по стръмните пътища, докато накрая пред нас се откри блестящата шир на езерото Титикака – синьо като небето и безкрайно като легендите, които крие.
Титикака е повече от географско чудо. В митологията на инките именно от дълбините му излязъл бог Виракоча, който сътворил слънцето, луната, звездите и първите владетели на империята – Манко Капак и Мама Окльо. Неслучайно езерото е наричано “Люлката на света” и “Родното място на инките” – за местните то е началото на всичко.
На 3800 метра над морското равнище Титикака е най-високото плавателно езеро на планетата. Всеки дъх напомня, че си буквално “на върха на света”.
Сред най-впечатляващите гледки там са плаващите острови на народа уру. Не ги видяхме, но ни разказаха толкова подробно за тях, че сякаш бяхме там. Това са цели селища, изградени от тръстика тотора – острови, които буквално плуват и могат да издържат до 30 години. Къщите, лодките, дори мебелите са направени от същия материал.
“Когато човек стъпи върху острова, земята под краката леко поддава – сякаш върви по живо килимче”, описва ни картинката Матео, а ние преживяваме разказа му.
Животът около Титикака е удивително разнообразен. Там обитават над 530 вида, включително уникалната водна жаба на Титикака и кулпео или андската лисица. Неслучайно езерото е обявено за национален резерват на Перу още през 1978 г., а по-късно и за защитена зона по конвенцията Рамсар, заради богатото биоразнообразие и културното наследство.
Историята на езерото крие и по-мрачни страници. По време на испанското владичество островите Амантани и Такиле били превърнати в затвори – тяхната изолираност ги правела идеални за място, откъдето няма бягство. Днес обаче туристите могат да останат в къщите на местни семейства, да спят в малки стаи, да опитат супа от киноа и да усетят какво значи истинско гостоприемство.
Езерото е разделено между две държави – 56% от водите са на територията на Перу, а 44% принадлежат на Боливия. Тази споделена собственост не разделя, а свързва – и двете страни пазят езерото като национално богатство.
Едно от най-красивите открития на перуанска територия е остров Такиле, известен със своето тъкачество. Местните там предават техниките от поколение на поколение, още отпреди инките. Тъканите им са толкова изящни, че ЮНЕСКО ги обявява за “шедьовър на устното и нематериално наследство на човечеството”.
Народът уру пък, който живее на плаващите острови, някога имал собствен език. Днес той е изчезнал, а потомците им говорят аймара – третия по значимост език в Перу.
През вековете езерото е било дом не само на инките. Там са оставили следи културите пукара, тиуанако, койас и уру. Всяка от тях е вплела нишка в голямата тъкан на Титикака, която днес туристите откриват с очи, а местните пазят с душа.
Титикака е захранвано от повече от 25 реки, сред които Уанкане, Коата, Ийаве, Сучез и Рамис. Водата му идва също от дъждове и ледници, което обяснява непрестанното му синьо сияние. В рамките на това синьо “море” се простират 41 острова – някои гъсто населени, други обвити в тишина.
И ето че лодката ни поема към най-легендарните сред тях – Исла дел Сол и Исла де ла Луна, където има възможност да се остане и с нощувка.
Островът на Слънцето – Исла дел Сол, е може би най-свещеното място на инките. Според легендата именно тук живял богът Ини. Още с първите стъпки по каменистата пътека усещаме специална енергия. Над 180 руини са пръснати из целия остров – храмове, тераси и светилища, където някога жреци са се молели за благословия от Слънцето. Нашият гид ни заведе до свещената “Скала на пумата”, за която вярват, че е мястото, от което тръгнало сътворението. Гледката оттам е почти нереална – хоризонтът се слива с небето, а езерото блести като огледало.
Наблизо е и неговият сестрински остров – Исла де ла Луна, или Островът на Луната. Там, според преданията, живеела богинята Мама Кийя. Руините на древен храм, посветен на девици-жрици, все още пазят следи от времето, когато островът бил център на женски култове и ритуали. Атмосферата тук е различна от тази на Исла дел Сол – по-тиха, по-интимна, сякаш самата Луна присъства, обгръщайки всичко в тайнствено сияние.
Посещението на тези два острова е като прекрачване на прага на митологията. На единия слънцето гори със сила, на другия луната нашепва тайнства. И двата са неделима част от духа на Титикака – езеро, което носи едновременно минало, настояще и бъдеще. А да плаваш по тези води е не просто географско пътуване, а пътешествие из самата душа на Андите.
