Иван Лечев няма нужда от дълго представяне, защото музиката му обикновено говори по-красноречиво за него от думите.
Той е и един от треньорите в “Гласът на България” в пореден сезон на хитовото предаване на bTV и все още държи здраво кралската корона в ръцете си.
Има неща обаче, с които виртуозният ни музикант никога не би направил компромис и те със сигурност ще изненадат мнозина. Откровеният тон, с който протича целия ни разговор с него, е достатъчно потвърждение за това.
– Г-н Лечев, имате вече толкова богат стаж в “Гласът на България”, че се чудя има ли нещо, което все още да успява да ви изненада?
– Не преставам да се изненадвам от това как непрекъснато в тази страна, която, по ред причини, не е като Швейцария, Слава Богу, не е и като Сомалия, постоянно нараства броя на талантливите хора. Миналата година си говорихме с колегите, че това е върха и няма накъде повече, а тази година не само, че се видя, че има накъде, но това, което се случва, е и изумително. И ситуацията се повтаря всяка година. Не знам къде ще му излезе края.
– Смисълът е в таланта, да, и се оказва, че в България е пълно с талантливи хора, които само чакат възможност да го разкрият…
– Да, напълно съм съгласен. И не само това – появяват се хора, които даже нямат представа какво точно правят. Излизат на сцената с думите, че просто искат да опитат, да видят какво е, а всъщност пеят уникално. Те са в този формат, за да повярват наистина в себе си.
– Случвало ли ви се е, докато слушате изпълнение на някой от талантите в „Гласът“, да върнете лентата назад в съзнанието си към някоя ситуация или човек в живота си?
– Аз винаги си спомням и се връщам към първите си записи в студиото на „Балкантон“, когато дори не бях още китарист в истинския смисъл на думата. А съм завършил цигулка. Дадоха ми ужасно тежка песен за свирене, която трябваше да представя и то с непознат инструмент. Все едно бях паднал от гората… Опитах се, колкото е възможно повече, да се мобилизирам, да преодолея страха и притеснението си. Така и стана. Затова и сега, в „Гласът“, когато усетя, че някой страшно много се притеснява, просто го успокоявам, дори ставам и го прегръщам.
Аз съм студиен музикант вече повече от 40 години. Имам наистина страшно голям опит в студио с всевъзможни изпълнители. Ухото ми е много изострено и затова до последно се чудя трябва ли да се обърна или не, тъй като е голяма отговорност. Има хора, които са с невероятни амбиции, а в крайна сметка ние сме там, за да помагаме, а не да ги съдим.
По време на кастингите на тъмно през цялото време се опитвах да отсея дали дадена колебливост в нечие изпълнение се дължи на огромното притеснение и адреналин, или той просто толкова може.
– Миналата година казахте: „Аз държа ключа към успеха и не смятам да го давам на друг!“ Означава ли това, че заплахата и тази година е в двора на останалите треньори, а вие се готвите за поредна победа?
– Ами… 90% имам шанс да стигна до първото място, защото имам в отбора си златни таланти, но никога нищо не е стопроцентово. Правилото за блокиране ми попречи да имам още таланти, защото всички видяха какво направиха колегите, сложиха пръст в колелата. След кражбите обаче, нещата си дойдоха по местата. (усмихва се)
– Извън кражбите и борбата за таланти, как се работи с останалите треньори – Галена, Дара, Любо Киров, в чисто човешки план?
– Най-много имам общо с Любо Киров, с музиката, която той прави и която много харесвам. Преди време даже исках да бъда китарист в неговата група, но така и не се съчетахме. Обаче наскоро той ме покани на концерта си в „Арена армеец“, за да свиря заедно с тях и много хубаво си прекарахме.
Двете дами – Дара и Галена, също заслужават много внимание. Не крия, че музиката, която прави Галена ми е далечна, но тя самата е много подготвена, говори добре, готина дама е. Много е смайваща и Дара, която ако я видиш без грим, прилича направо на дете. Но това дете е вече със страшно много опит, има точни критерии.
– Като говорим за грим и маски, струва ли си заради едната слава човек да бъде по-често някой друг, отколкото себе си? И налагало ли ви се е някога да прибегнете до поставянето на някаква своеобразна артистична маска, за да постигнете този или онзи ефект?
– В никакъв случай човек не трябва да губи себе си. Човек трябва да бъде себе си, още повече, творейки музика. Музиката винаги трябва да вълнува, да създава емоция. И няма никакво значение как точно се прави, важното е да докосва, да е убедителна.
Аз нямам нужда от маска, никога не съм имал. Предпочитам да остана себе си, независимо от всичко. А свиренето на цигулка и на китара за мен основно е израз на емоции и много по-малко някакъв стремеж към изява или слава. Гледам винаги това, което свиря, да има смисъл.
– Китара и цигулка на едно място е интересна комбинация, при все, че колкото едната е динамична, толкова другата директно докосва душата, като с кадифени ръкавици…
– Много хубаво казано! Израснал съм в семейство на музиканти и беше повече от естествено да се занимавам с музика от най-ранна детска възраст. Започнах да свиря на цигулка като дете, под ръководството на баща ми – проф. Боян Лечев, изтъкнат български цигулар.
Точно бях стигнал момента, в който наистина ми беше приятно да свиря на цигулка, получаваше се все по-хубаво и тогава по-големият ми брат донесе вкъщи една китара, взел я от някакви негови приятели. И не знам как стана, но тя изведнъж се оказа в моите ръце, и нещата се случиха с главоломна бързина. И така стигнах до това, което правя сега.
– Какво е бъдещето на съвременната музика според вас? Сякаш големите банди от близкото минало, като „Щурците“, Б.Т.Р., „Тангра“ и други, са непосилни в мащаба си и не могат да бъдат надскочени…
– Така се получава, да и даже е традиция в световен мащаб. Големите банди винаги остават като пример. Когато нещо се прави със сърце, а не просто така, за пари, неминуемо трупа след себе си последователи.
– Така ли се случва на концертите на „Фондацията“? Сега, на 30 ноември, в зала 1 на НДК, е грандиозния финал на лятното турне на групата.
– О, да, ние и затова направихме и това турне, защото има песни, които дълго време не са се свирили, а не заслужават да бъдат забравени от хората. Това бе и основната причина да се съберем. А сега, на 30-ти, когато е концерта, ще имаме и специални гости, с които ще изпълним едни от най-знаковите български рок песни. Говоря за Звезди от „Ахат“, Наско от БТР и Славин Славчев, който е на път да се докаже като един от най-известните рок вокали в България.
– Има ли ключова фигура, от която сте се учили в досегашния си творчески, а и личен път?
– Толкова е всеобхватен този въпрос, че мога да отговоря по много и различни начина. Причината изобщо да започна да свиря на китара са две имена – Ерик Клептън и Джими Хендрикс. Но не съм нито първият, нито последният, за когото тези хора са били икони. И до днес, когато слушам музика, трудно мога да се впечатля от чисто инструментално изпълнение. Грабва ме музика, в която китарата е част от нещо много по-голямо.
– Слушам ви как говорите за музиката и си давам сметка защо толкова обичате и виното, та дори сте и сомелиер… Може би пък има нещо общо между хубавата музика и хубавото вино?!
– (смее се) Това е точно така, напълно вярно. И хубавата музика, и хубавото вино нямат нужда от обяснение, те просто влизат в сетивата.
Специално за виното много съществена подробност в моя живот е, че аз просто попаднах на подходящи хора. Давам си сметка, че имам страхотен късмет, защото до момента и в музиката, и в сомелиерството, попадам все на много качествени хора, което неминуемо обогатява и води напред.
Освен това и моята съпруга Жени наскоро също завърши курс за сомелиер, така че във вкъщи вече си говорим на високо ниво по този въпрос (усмихва се). Крайно време беше (смее се).
– Жени ли е най-големият ви критик и барометър за важните неща в живота?
– Жени е най-важното в моя живот. С появата си тя просто преобрази целия ми живот по най-хубавия възможен начин. Изключително светло същество е. В нея има една светлина, която огрява и мен, и детето ни, и това е прекрасно. Има страшно много талант. Написа една детска книга, която се разпродаде в четири тиража, а е замислен вече и пети поради големия интерес.
От 2-3 години насам пише и друга, много голяма детска книга, която, както ще се окаже накрая, няма да е и само детска. Стараем се да й оставяме време, за да пише, а това никак не е лесно, когато имаш дете.
– Започнахме разговора си с това, че все още държите кралската корона в „Гласът“, но дали ще остане при вас, тепърва ще видим. Освен да ви пожелая да носите такава и в живота, а и в музиката, друго не ми остава.
– Отдавна съм го решил, че няма да правя нещо, което не ми носи наслада. Няма да играя роля, нито ще се преструвам. Аз съм си аз и Слава Богу, мога да си го позволя засега. И искам да ви благодаря за този наистина хубав разговор./show.blitz.bg
Интервю на Анелия ПОПОВА
