На 24 януари проф. Георги Чапкънов навършва достолепните осемдесет години. Ако не се смята ръста му, при него всичко е голямо: титлите, наградите, признанието, творбите му, заели достойно място в галерии, улици и площади по целия свят.
Точно неговите ръце са изваяли скулптурните портрети на плеада известни българи: от Радой Ралин до Йордан Радичков. Дори великият Федерико Фелини е стоял кротко пред маестрото от Вълчи дол, за да се види после овековечен от бронз в неповторимия стил Чапкънов.
Добре известно е, че счетоводителите трудно отварят кесиите си. Но когато, като официален гост на редакцията ни, пристигна един младок, колега от Ангола, решиха, че заради дружбата трябва да се бръкнат по-надълбоко. Води го из България, показвай му красотите й, храни го пои го и му мисли, ако не остане доволен. Така с Фаустино, скитайки от град на град, стигнахме до Габрово и естествено до Дома на хумора и сатирата.
Минахме покрай котката с отрязаната й опашка, спирахме пред картини и путури и изведнъж той застина. Пред него беше Дон Кихот и верният му оръженосец Санчо Панса. Момчето гледаше и не можеше да повярва, че от разни стари железа, болтове, тракторни вериги, парчето от двигатели, въобще от “материал”, събиран от сметището, може да се сътрови такова чудо. Накрая каза само:
“Тоя човек не спи. Той денонощно мисли.”
Тази кратка оценка дадена от момче от друг свят, живеещо на 12 000 километра от ателието на Чапкънов, може би най-точно показва какво въздействие оказват на простосмъртните творбите на гения.
Вече почти не останаха хора, свързани в Чапкънов още от детството, а и после. Известният парижки художник Лъчезар Ошавков е един от малцината:
Г-н Ошавков, кога се срещнахте за първи път с Георги Чапкънов?
– Той дойде след мен в Художествената гимназия в София и веднага станахме много добри приатели. Имаше страхотно чувство за хумор. С него се смеехме непрестанно и правехме безчет щуротии.
– А как вървеше учението?
– Негов учител по скулптура беше един много интересен човек – Петър Рамаданов. Той беше голям български артист. Над тридесет години бе живял и работил във Франция и Италия. Увличаше се по левите, комунистически идеи. Това бе причината да се върне в България, заедно със съпругата си французойка. Естествено, после съжаляваше за това си решение, но от него спечели Чапа. Даскалът откри таланта му и оказа голямо влияние върху бъдещето му развитие като художник. Затова Чапкънов и до ден днешен се кълне в Рамаданов.
– Продължи ли приятелството ви и после?
– След годините в гимназията, в които бяхме непрекъснато заедно, аз завърших, отидох войник, после той влезе в казармата и се намерихме отново в Художествената академия. И отново настъпи безкрайна веселба. Ходихме често на практика в Рилския манастир и в Копривщица. Точно там с един наш колега, Йордан Алексиев, буквално спасихме живота на Чапа.
– Е, чак пък толкова… Какво се случи?
– Веднъж щурият ни приятел Чапкънов реши, че може да глътне ябълка, без да я дъвче. Добре, но тя се заклещи в устата му и той започна да се задушава. Голяма драма. Виждахме го как си отива пред очите ни. Тогава проявих рефлекс и извадих камата си, която като истински македонец, винаги носех в джоба си. Данчо започна да дълбае ябълката, както е в устата му и успя да я извади. Така Чапа оцеля. Спасихме го.
– Нищо не говорите за него като художник. Отличаваше ли се с таланта си по онова време?
– Чапа е страхотен рисувач, виртуоз. Той много обичаше кучетата и те го обичаха. Веднъж в Копривщица се появи глутница каракачански песове. Абсолютни зверове. Ще ни изядат. Но като видяха Чапа, подвиха опашки и започнаха да му се галят в него, като в скъп приятел. После той направи един страхотен фриз, как тези кучета се дърлят и ръфат. Изложихме го да бала на студентите от ВИТИЗ, с които другарувахме, но бързо го свалиха.
– Защо?
– В партийната организация решили, че глутницата наподобава на Политбюро на комунистическата партия. Голям смях!
– Срещали сте се с Чапкънов и в Париж, където отивате да живеете.?
– Той във Франция дойде за първи път през една студена зима. И както всички българи, които пристигаха тогава, за да попиват световното изкуство, имаше малко пари. По това време аз, в дует с певеца Константи Казански, участвахме с програма от руски и цигански романси в най-големите кабарета на Париж. Водехме с нас и Чапа. Там е шик, много луксозно, скъпо и главно се пие.
А Чапата бил гладен, но не казва, сигурно му е било неудобно. А ние откъде да знаем, че не ял, не му е написано на челото. В крайна сметка показахме на нашия приятел нощния живот на Париж. Този град е жесток за емигранта и накрая Чапкънов с радост се върна в София.
– През 2005 година правите съвместна изложба в Българския културен център във френската столица. Как бе приета тя?
– Тогава го свързах с един от моите колекционери, мастит индустриалец и любител на изкуството. Той много го хареса. Дори ме накара да отидем до Виена, където Чапа имаше изложба и веднага му купи четири-пет работи. После поръча още десет, които носих от София до Париж.
– Какво мислите за своя приятел като творец?
– Георги Чапкънов е е страхотен скулптор и художник, виортуоз на рисунката. Не не е вярно това, което твърдят някой, че е майстор само на малката пластика. Напротив, той прави и големи неща, и те са изключително стойностни. Да не говорим за страхотните му портрети.
Веднъж бях свидетел и преводач, той правеше портрет на един от френските посланици в България. Беше почти готов, много хубав, а моделът реши, че авторът ще му го подари. Трябваше време да му обясня на чист френски език, че такава творба не може да се подари ей така. Тя трябва да се плати.
– Кога се видяхте за последен път?
– Виждаме се винаги, когато дойда в България. Връзките ни не са се прекъсвали никога. Освен това Чапа се ожени за едно слънчево създание от Видин и това заздрави дружбата ни, защото и аз съм видинчанин.
Смъртта на Снежито обаче, го уби. Беше страхотен шок за него. При всяка наша среща започваше да плаче. Последният пък го видях наскоро, в санаториума, в който е настанен, и за първи път от много време той ме посрещна със страхотна усмивка. Явно вече се е посъвзел.
– Какво бихте пожелали на осемдесетгодишния юбиляр?
– За съжаление нас, българите, навън малко ни подценяват, а Чапа е огромен талант. Ако не беше се родил във Вълчи дол, а на запад, днес той щеше да бъде световноизвестен скулптор. Да е жив и здрав, и да продължава напред. Осемдесет години не са края. Знам го от опит. Чапа има още какво да даде на изкуството. И се надявам да го направи./show.blitz.bg
Интервю на Исак ГОЗЕС
