Памела Качмарек е родена в Полша. Въпреки че израства там, завършва университет и започва мечтаната работа като преподавател по полски език на чужденци във Варшавския университет, дълбоко в сърцето си усеща, че нещо ѝ липсва.
“Жадувах за близостта на планината и активностите сред природата. От Варшава до полската планина Татри са над 400 км. Липсваха ми и всичките тези малки интересни светове, които създават българските села със своята уникална култура”, признава Памела.
Тази любов към родината ни всъщност не е случайна. Предават ѝ я и двамата ѝ родители – от една страна майката на Памела, която е българка, а от друга – баща ѝ, който макар и поляк, приема България за втора родина.
Но въпреки силните емоции, които бушуват в нея и желанието ѝ да живее в България, Памела няма смелостта да се премести. Чак до зимата на 2019 г., когато за Коледа е в България и се запознава с Деян Стоянов. Той се оказва любовта на живота ѝ.
Неспособна вече на пренебрегва поривите на сърцето си, решава да остави живота си в Полша, прекъсва докторантурата си и се мести тук, за да започне всичко отначало. Първоначално работи в Полския институт в София, където организира културни мероприятия, а в момента поставя първите си крачки в дигиталния маркетинг.
Освен човек, посветен на културата и дигиталния маркетинг, Памела е и истински приключенец, който не се страхува да обиколи страната ни с колело и палатка. Планинар, който с нестихващ ентусиазъм покорява от трудни по-трудни върхове у нас и по света.
“Много харесвам думата планинарка и ми липсва в полския език, в който нямаме такава, защото планината е мястото, където сбъдвам страстите си”, не крие Памела.
Страстта към спорта, планината и активностите сред природата всъщност ѝ предава нейният баща Кшищоф Качмарек. Той е много добър катерач, инструктор по катерене и хайлайнер – ходи на въже вързано между две точки на голяма височина. Кшищоф прави първия хайлайн в България още през 2010 г.
Така от малка Памела прекарва времето с родителите си в планината, край скалите, където спят на палатка. Преди да се премести в родината ни, с баща ѝ често пътуват из България, търсейки подходящи места за опъване на хайлайн в различни диви и прекрасни планински райони, до които често няма дори пътеки.
“И когато той проучваше скалите, аз обикалях близките села, запознавах се с хората, опознавах техните традиции и местните легенди”, спомня си Памела.
И веднъж запалена искрата на приключенеца и планинара в нея, тя не само продължава да гори, а се разпалва по-силно с всяка следваща година. И Памела започва да преминава все по-сложни и технични планински маршрути – истинско предизвикателство за всеки човек, но най-вече за нея, която има страх от височини.
Благодарение на нейното упорство, което ѝ помага да постига целите и мечтите си, дори когато е трудно, Памела, качва все по-интересни върхове и впуска във все по-дълги пътешествия с колело.
“Със сигурност за всичко това допринася и половинката ми Деян, с когото споделяме общи страсти и мечти.”
Смята, че това е изключително важно – да имаме до нас човек, с който можем да изживяваме всичките тези прекрасни моменти от живота ни, които ни правят истински щастливи. И Памела не спира да ги изживява. Именно близостта на планината в България и възможността да осъществява страстите си, определя като най-голямото предимство на живота у нас.
“Още повече, че българската природа е много разнообразна, а всяко кътче от страната е по свой си начин уникално и специално. Толкова много възможности на една крачка разстояние”, с ентусиазъм споделя Памела. Изключително много оценява и запазената култура по селата, и добротата на хората, особено в Родопите, които са ѝ близки на сърцето. Но има още нещо, не по малко важно, и това е усещането за свобода.
“Да можеш да спиш в планината под звездното небе. Да можеш да се къпеш в гореща минерална вода, докато навън вали сняг. Да спиш на палатка до родопско село без да се притесняваш. Това са моменти в България, които ме изпълват със свобода.”
Въпреки това, Памела не може да си затвори очите и за недостатъците в родината ни. Като един от най-големите определя инфраструктурата – пътищата, липсата на велоалеи в София и други градове, трудното стигане с обществен транспорт до изходните точки на планински маршрути, с изключение на Витоша.
“За съжаление, в България свободата има две страни. Възползват се от нея както и добрите хора, така и лошите, които извършват различен тип престъпления, върху които няма никакъв контрол.”
Но все пак Памела продължава да вярва, че във всичко и навсякъде може да се намерят положителни страни, затова бързо забравя отрицателните емоции. А България е изпълнена с толкова прекрасни кътчета, че Памела обикновено си има по едно любимо във всяка планина и всеки район.
Такова несъмнено е Вишнево в Родопа планина. Определя го като селото с най-прекрасната гледка към безкрайни родопски върхове. Село, където живеят хора с големи сърца.
Откриват го с половинката ѝ Деян по време на първото им пътешествие с колело, когато стигат от Велинград до Кърджали. Вишнево е и отправна точка по-време на пътешествието им с колела из цяла Южна България.
Как се роди идеята и какво научихте от преживяното през пролетта 2022 г., когато с Деян прекосихте цяла Южна България с велосипеди?
Пролетта 2021 г. най накрая успях да докарам моето колело от Полша в България. След няколко еднодневни карания из планините с Деян решихме да се впуснем в едно по-дълго велопътешествие и да прекосим Родопите – от Велинград до Кърджали. Тогава толкова много ни хареса този начин на пътуване, че следваща година искахме да направим нещо подобно.
Когато седнахме над картата и започнахме да обсъждаме както места, които харесваме и бихме искали да видим отново, така и непознати за нас кътчета, някак си така се получи, че повечето се събраха в южна България. Свързахме една точка с друга и начертахме маршрута – от Златарево (граница на България със Северна Македония) до Резово – границата с Турция и най-югоизточната точка на Европейски съюз.
През 12 дни изминахме общо 725 км, 12 000 м положителна денивелация и четири планини: Пирин, Родопи, Сакар и Странджа. Този път вече бяхме много по-добре подготвени, измислихме интересен и ниско бюджетен начини за закачане на багажите по колелата.
Цялото пътешествие беше незабравимо – изпълнено с гледки и чудесни хора по пътя ни. И да си призная, когато стигнахме финалната точка, не искахме приключението да свършва. По време на това пътешествие нашите души се изпълниха с истинското усещане за свобода и смятам, че това е най-важното нещо, което научихме от него. Свободата е един от най-ценните дарове, с които разполагаме и за съжаление понякога не я ценим достатъчно.
Кои са трите най-живописни маршрута в България, които си струва да се направят с колело?
В Родопите бих посочила маршрут от с. Вишнево, през с. Гълъбово (има съвсем кратък участък, когато колелото трябва да се бута), с. Любино до Язовир Кърджали. Пътят се вие точно над живописните меандри на река Арда.
В Пирин много ми харесва маршрутът от Мелник през тунела в пясъчника, с. Любовище, с. Кашина до с. Пирин. Оттам може да се върнете по асфалта обратно до Мелник. Участъкът между с. Кашина и с. Пирин е изключително красив.
Без какво не тръгвате на път?
От Деян съм научила никога да не тръгвам без челник. Но има и неща, които двамата ги научихме по трудния начин. През пролетта 2021 г. решихме да направим обиколка на язовир Студен Кладенец за един ден. Искахме да сме колкото може по-леки и по-бързи. Взехме със себе си по няколко енергийни барчета, но не взехме почти никакви по-топли дрехи. Северната част на язовира я преминахме доста бързо, но когато се озовахме от южната страна, където планината е по-висока и стръмна, започнахме да се бавим.
Слънцето залезе, ние замръкнахме, а бяхме точно в началото на природен резерват Вълчи дол. Навсякъде светиха очички. Мисля, че видяхме над 100 сърни, тичащи около нас. Чуваха се чакали. Решихме, че ще бъде по-разумно, ако все пак спрем и изчакаме до изгрева. Спряхме на една чешма с пейка и ниска оградка. Имахме само едно барче, от което хапнахме наполовина, а другата оставихме за “закуска”. Облякохме се във всички възможни дрехи и се завихме в едно спасително фолио, което носихме. Нощта беше ужасно студена. Измръзнали, чакахме първите слънчеви лъчи. Оцеляхме, но първата цивилизация на следващия ден стигнахме чак в 16 ч. – първото селско магазинче с храна. Оттогава никога не тръгваме на път без достатъчно храна и два броя спасително фолио.
Естествено задължителната екипировка много зависи от типа преход, който ще правим, както и от условията и от сезона. Например зимата никога не тръгвам без лавинен уред, сонда и лопата. На ледник в планината винаги сме вързани с въже и имаме със себе си екипировка за извличане на партньора от пукнатина.
Кой е най-предизвикателният планински маршрут в България за вас?
Мисля, че едно от най-големите предизвикателства беше да премина сама планински маршрут Е4 – от площада на Драгалевци до Гоцев връх на границата на България и Гърция. 255 км, 14 000 метра положителна денивелация, пет планини: Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка. Обикновено се прави за около 12-13 дни, аз успях да се вмеся в осем. Но не времето или техническите участъци ми бяха трудни, а това, че за първи път в живота ми бях сама на планина.
Ако става въпрос за по-технични маршрути, голяма стъпка за мен беше да направя лятото Котешки чал (Пирин) и зимно да се кача по западния ръб на Яловарника (Пирин) със закачен сплитборд на раницата. Някои могат да се учудят, но изпитвам голям страх от високо. Ходенето на планина и катеренето за мен са терапия, благодарение на която постепенно преодолявам страха си. Мисля, че е много важно тези пречки, които са ни в главата, да не ни спират да осъществяваме мечтите си.
А в чужбина?
Едно от най-предизвикателни ни приключения беше изкачване на Казбек (5054 м) в Кавказ, Грузия. Това беше първият ни петхилядник, първият опит с ледник и на всичко отгоре качихме върха в сравнително трудни условия – в мъгла и сняг над коленете.
Това лято се върнахме в Грузия да изкачим най-високия връх на планинската верига Сванети – Лайла (4010 м), до който пак трябваше да се качим по ледник, покрит с цепки. Но гледката отгоре възнагради всичките ни усиля – невероятна красота, панорама към мечтите на алпинисти: върхове Елбрус, Ушба, Тетнулди, Шкара. Беше незабравимо.
Кои са най-трудните планински маршрути, които сте правила с колело?
От велосипедни маршрути бих посочила обиколка на планина Проклетия, която се намира на граница на три държави: Черна гора, Албания и Косово. Тогава направихме 480 км но с 10 700 м положителна денивелация, карайки както по асфалт, така и по черни планински пътища със закачен целия ни багаж по колелата (палатка, къмпинг екипировка, храна).
Минавахме през много диви райони, трябваше в един критичен момент да променим и маршрута, а за да преминем на една от планинските граница, ни трябваше специално разрешение от гранична полиция на двете държави.
На всичко отгоре още на 15-я километър от първия ден паднах и си счупих лостчето на задната спирачка.
Друго от големите предизвикателства, в които съм се впускала, беше преминаването на най-трудния планински маршрут в Европа – GR20 на остров Корсика (Франция), което направих заедно с моите приятели Диана и Даниел.
Коя тогава е най-вълнуващата случка, която никога няма да забравите?
Това е труден въпрос, защото ми се струва, че всяко пътешествие има своите незабравими моменти. Със сигурност един от тях е, когато преди няколко години, по време на търсене на подходящи места за хайлайн, с баща ми се озовахме в едно китно старопланинско село Глогово, където живеят български мюсюлмани.
Разхождайки се между къщите, забелях една елегантно облечена баба и много исках да й направя снимка. Тя се съгласи и по време на снимането ни заобиколи голямото й семейство – снахата, внуците и правнуците. Те забелязаха големия ми интерес към техните носии и решиха да ме облекат в традиционните шалвари, които там се носят с един специален украсен колан.
Когато вече свалях прекрасната дреха, изработена от жените в семейството, те казаха, че ми я подаряват заедно с няколко чифта терлици. Бях изумена и едновременно изпитвах голяма нужда да им дадем нещо в замяна.
Но те изобщо не го очакваха, за тях дарът беше нашият интерес и уважение към тяхната култура. С баща ми все пак се върнахме в селото една година по-късно и подарихме на бабата и семейство й общата ни снимка и полски бонбони.
