Навършването на 34 години може да е просто още едно число в календара за мнозина, но за един професионален тенисист това е символичен праг – особено в свят, в който спортът често изисква повече, отколкото тялото е готово да даде. За Григор Димитво обаче рожденият ден не е повод за равносметка, а за благодарност и наслада от живота.
“Няма да ви лъжа – приятелката ми Ейса Гонсалес буквално ме отвлече за няколко дни”, разказва с усмивка пред GQ Франция родният тенисист дни след рождения си ден, който беше на 16 май.
“Беше напълно неочаквано и наистина невероятно.” Изненадата идва точно когато най-много има нужда от нея – в момент на размисъл и преход. За него най-ценни са именно тези моменти, в които нещо спонтанно го измъква от рутината.
“Не се чувствам стар, но със сигурност съм по-наясно със себе си”, споделя още Григор Димитров. “Усещам как тялото ми все още прави правилните неща, макар и с малко повече усилие.” Все пак признава, че с всяка изминала година става малко по-трудно. Но това не го спира – напротив: “Винаги съм работил за това, винаги съм искал да давам най-доброто от себе си – и все още го правя.”
Поглеждайки назад към последните месеци, той признава, че пътят не е бил лек. “През последните 6-8 месеца нещата не винаги бяха лесни, но беше интересно преживяване – не само като спортист, но и като мъж.”
На границата между поколенията
С напредването на възрастта усещането за време и принадлежност се променя. Повечето от неговите съвременници – играчи като Ферер, Вавринка и други вече са се оттеглили. Само Джокович още стои стабилно на сцената, макар и на 38 години. Как се чувства той в тази нова реалност?
“Често ме питат дали съм играл в правилното време. Истината е, че не бих променил нищо. Винаги ще има по-добро и по-лошо време – въпросът е как минаваме през него”, казва българският тенисист с категоричност. Спомня си за възходите и паденията в кариерата си – много повече, отколкото хората могат да си представят. “Но през всичко това останах верен на себе си. И съм благодарен – на себе си, на екипа ми, на семейството ми.”
Днес той се намира на своеобразна граница – между изгряващите млади таланти и онези, които вече се наричат “легенди”. Не се чувства съвсем сам, но признава: “Понякога усещането е за самота, не за изолация. Има играчи на 31-32 години, но дистанцията се увеличава. Може би така работи животът.”
Въпреки това, оптимизмът не го напуска: “Все още вярвам, че имам какво да дам на тениса. Въпросът е не дали ще се случи нещо, а как ще реагирам, когато се случи.”
Да рестартираш отначало – отново и отново
Когато говорим за спорт на високо ниво, малцина осъзнават колко трудно е не просто да влезеш в световния елит, а да останеш там дълго. А той е на сцената вече 17 години. Първият му професионален мач е бил на 17 – и оттогава животът му се върти около състезания, победи, загуби и непрестанен труд.
“Има моменти, когато всичко върви с лекота, и други, в които всяка крачка изисква усилие”, разказва още тенисъстът. Пример за това е разликата между изключителната му 2024 г. и сегашната, която определя като значително по-сложна. “Когато нещата вървят, тялото ти е в синхрон с ума. По-спокоен си, по-малко раздразнителен. Но в началото на тази година… беше трудно.”
“Много дребни неща те докосват по-дълбоко, отколкото трябва”, споделя той. “Не е, че е непоносимо, но щом забавиш крачка, останалите те изпреварват – и тогава се появяват съмненията.” За него голямата битка не се води на корта, а извън него – с мислите, с вътрешните страхове. “Голяма част от работата не е свързана с тениса като игра. Тя се случва далеч от публиката и камерите.”
Въпреки това Григор Димитровостава фокусиран, дори и в моментите, когато е изгубил с 6:0, 6:0. “Трудно е да кажеш: “Да, беше страхотно за мен”, когато резултатът е такъв. Но понякога загубите са нужни, за да се рестартираш и да започнеш отначало – по-силен, по-осъзнат, по-надъхан.”
