Ерос Рамацоти е от артистите, които отдавна са надскочили рамките на поп музиката и са се превърнали в културен феномен. С над 80 милиона продадени албума, милиарди стриймове и десетилетия на сцена зад гърба си, той остава едно от най-разпознаваемите лица на италианската музика в света. Но истинската му сила е другаде – в способността да поддържа жива връзка с публиката, независимо от времето и мястото.
И макар София да не е нова спирка за него, всяко негово завръщане тук изглежда като първа среща. Така беше и на 24 април в Арена “8888” в София – зала, която отново се превърна в хор от хиляди гласове, пеещи в унисон с него.
Концертът беше част от турнето Una Storia Importante, което преминава през 30 държави в Европа, Северна Америка, Канада и Латинска Америка. Una Storia Importante следва новия едноименен проект – колекция от преаранжирани класики и няколко нови песни, създадени с продуцента CanovA и с участието на имена като Алиша Кийс и Андреа Бочели.
Но да се върнем в София. Нощта започна с “Taxi Story”, която зададе тона – енергичен, но контролиран, без излишни ефекти, с фокус върху музиката. Сетлистът беше внимателно изграден баланс между по-новото и добре познатото и обичано.
Песни като “Quanto amore sei” и “Un cuore con le ali” звучаха свежо, но истинската емоция идваше с класиките. “Adesso tu”, “Una storia importante” и “Se bastasse una canzone” превърнаха залата в единен глас, а “Cosas de la vida” и “Più bella cosa” бяха от онези моменти, в които времето сякаш спира – не защото нещо грандиозно се случва на сцената, а защото всички вече знаят какво следва.
Любопитно е, че Рамацоти от години държи на международната сцена, но италианският продължава да е най-силната му и водеща страна. Той не само изпълнява на родния си език, но се обръща към публиката с него с такава страст, сякаш всеки един от публиката го говори перфектно. Различните езици, като английски и испански, на които пеят изключителните му беквокалистки, придават на концертите му особена динамика и усещане за глобалност. Разбира се, имаше и няколко пъти “благодаря, София”, което беше посрещнато с бурни овации.
Сред по-силните моменти бяха и “I Belong to You”, “Fuoco nel fuoco”, както и “Un angelo disteso al sole”, които показаха по-интимната страна на концерта. В същото време “Terra promessa” и “Dove c’è musica” върнаха енергията обратно към началото на кариерата му – напомняне откъде е тръгнал и защо все още е тук. Няма как да не споменем и момента, в който Ерос Рамацоти реши да отдаде заслуженото на DARA с нейната “Bangaranga”, с която ще ни представя на Евровизия, като пусна откъс от парчето.
Един от по-необичайните елементи беше строгата забрана за снимане с телефони и фотоапарати. В свят, в който концертите често се преживяват през екран, това решение първоначално изглеждаше рестриктивно, но на практика създаде по-концентрирана и истинска атмосфера. Макар да се намираха хора, които да нарушават забраната (включително и ние за няколко секунди), погледите бяха основно насочени към сцената, а не към дисплеите – нещо, което рядко се случва днес. Освен в моментите, в които самият изпълнител не беше твърде близо до front of stage сектора и всички по-близо до Ерос Рамацоти не започнаха да го снимат. Или пък моментите, в които на екраните в залата не излизаше съобщение, което учтиво ни приканва да запалим фенерите на телефоните си, за да създадем още повече настроение.
Не сме от най-запалените му фенове – не познаваме всяка песен и не следим всяка негова стъпка. Но точно това направи концерта по-интересен за нас. Защото, дори без емоционалния багаж на дългогодишните почитатели, присъствието на Рамацоти се усеща. Няма нужда от излишна демонстрация – той просто излиза, пее и оставя музиката да свърши останалото.
И може би именно това обяснява защо, независимо колко пъти е идвал в България, Ерос Рамацоти продължава да бъде посрещан така, сякаш публиката го открива отново и отново. Не защото е нов, а защото никога не е преставал да бъде актуален – по свой, напълно разпознаваем начин.
