На големи първенства и турнири като Световното по футбол в момента например винаги са ми били интересни аутсайдерите – отборите или участниците, към които няма големи очаквания и които трябва едновременно да се борят за вниманието за запалянковците и за уважението на големите играчи. Както и за това да ги приемат на сериозно.
Това се случи с Кабо Верде, които се върнаха от САЩ в мъничката си родина, спечелили всичко по-горе плюс любовта на зрителите. Това се случи и с Норвегия – държава с население от 5.5 милиона души, която отстрани неколкократния световен шампион Бразилия, за да отиде на четвъртфинал срещу Англия – първият четвъртфинал в историята си.
Звездата й – 25-годишният Ерлинг Холанд, пък се превърна в любимец на милиони не само заради феноменалните си голове, но и заради твърде нетипичното си държание за футболист от такава величина и чувството си за хумор.
След победата над Бразилия 1.95 м високият норвежец каза: “Всеки, който ме познава, знае, че обичам да се шегувам. Важно е да се шегуваме. Това е ключът към всекидневието – да се шегуваме и да се забавляваме. Разбира се, също да сме фокусирани и да тренираме, но и да се забавляваме. Защото нищо не е вечно”. Не се сещам до момента някой спортист да е споделял, че забавлението е ключът към успеха му.
Ако обаче обърнем поглед към Норвегия, ще разберем, че в изказването на Холанд, както и в успеха на отбора му няма нищо толкова изненадващо. И двете са продукт на системата за обучение на страната си, която се съсредоточава върху по-различни неща от ранното откриване на таланти и превръщането на децата в машина за успехи, медали и титли.
През 2007 г. Норвежката спортна федерация (Norges idrettsforbund, NIF) преразглежда осемте “права”, приети за пръв път през 1987 г., чиято цел е да обезпечат участието, безопасността и радостта на всяко дете, което практикува какъвто и да е вид спорт. Правилата са задължителни за всеки треньор и клуб, регистриран в NIF, и звучат неестествено в свят, доминиран от култура на ранно откриване на таланти.
На теория правилата звучат така:
За да осигури всичко по-горе, спортната федерация допуска децата под девет години да играят единствено локални клубни срещи без класирания, без резултати и без трофеи. Регионални състезания се допускат от 11-годишна възраст, но резултатите и класиранията остават забранени. Едва на 13 години норвежки спортист може да участва в нещо, наподобяващо национален шампионат.
Осемте правила, особени тези за право на майсторство и право на свободен избор, гарантират, че детето ще може да пробва различни спортове, вместо да се “специализира” в една дисциплина. Така ще може да се сдобие с много повече умения, като същевременно израсне достатъчно, за да може да избере в каква посока да поеме.
От осемте две се открояват на фона на глобалната култура на търсене и стимулиране на ранни таланти: правото на майсторство и правото на свободен избор. Идеята, че детето има право да пробва различни спортове, вместо да бъде насочено към една дисциплина, преди да е достатъчно голямо, за да направи собствен избор. За надарените деца ползата е, че уменията от всеки спорт се пренасят в този, в който в крайна сметка се установят.
Ерлинг Холанд е най-известният продукт на тази система. Той е шестгодишен, когато правилата влизат в сила. Баща му Алф-Инге Холанд, който също е футболист, разказва пред сайта на Манчестър Сити, че Ерлинг прекарва следващите осем години в игра на хандбал, лека атлетика и ски бягане, както и футбол.
Според Guardian головете му с глава издават навик, изграден в детството като хандбален вратар, а изстрелите му притежават спокойната мощ на човек, научил се да генерира сила ефективно, по начина, по който го прави скиорът, избягващ всяко излишно движение.
Александър Сьорлот – друг нападател на Норвегия, също е прекарал детството си в Трондхайм в игра на футбол, хандбал и скоростно пързаляне с кънки. Подобно на Холанд, той е син на спортисти. Двама от най-физически внушителните норвежки нападатели са стигнали до футбола едва след години, посветени на изучаването на движението в други спортове.
И все пак най-впечатляващото в Ерлинг и в норвежкия отбор остава търпението и насладата от играта – нещо, което трудно се учи като възрастен спортист, но за сметка на това явно се изгражда лесно, когато като дете са ти показали, че това са важните неща. Не медалите и титлите.
Другият модел – този на Бразилия или Англия, където талантите се откриват и моделират още като невръстни деца, също има своите успехи. Въпросът е дали осемте правила на Норвежката спортна федерация не са правилната посока, в която всяко дете трябва да бъде оставено да се развива. Да играе който и да е спорт без да изпитва срам. Да рита футбол, за да се забавлява, а не защото търси победа. Да бъде просто дете, което без напрежение да избере какъв възрастен да бъде. При повече късмет – такъв, какъвто е Ерлинг Холанд.
