За тази история никой няма да каже, че “вече сме я чували”, защото просто не сме. Да, и тук ще има млади хора, напуснали България, за да търсят по-добър живот зад граница; ще има и носталгия, и завръщане, и преоткриване – но всичко по реда си.
Всичко започва с две семейства, които решават, че за тях и за децата им Канада ще предложи повече отколкото България. Ето така главните ни герои – 15-годишните Мони и Цецо, се озовават от Европа в Северна Америка по желание на своите родители. В Канада те завършват средното си образование, а после и висшето. Започват да си изкарват и прехраната в сферата на услугите и продажбите.
Напълно очаквано, в необятна страна като Канада, къде другаде да се срещнат Мони и Цецо, ако не на репетиция по български народни танци в Торонто. “Залюбихме се на хорото”, казват закачливо и точно в тона на обстоятелствата, събрали ги преди повече от 10 години.
След 15 години живот в чужбина обаче двамата започват да разбират, че за разлика от родителите им тяхното място не е в Канада. “Усетихме, че градската шумотевица, натовареното движение и непрестанния шум от движещите се превозни средства ни натоварва изключително много.”
Мони и Цецо мечтаят за спокоен живот в близост до природата, в който да излязат от дома си, без мислите им да бъдат заглушавани от безброй хора, коли и реклами по билбордове. Така решават да се върнат в България, в едно съвсем обикновено село, където да съградят свой дом.
Оказва се, че то им дава не само това, но и много повече. Разбира се, обичат и градовете, защото те също имат своя чар, но… “Просто предпочитаме да живеем на по-спокойно място и да си взимаме нужните неща от “цивилизацията”, когато изпитаме необходимост от тях.”
Но преди да започнат своя нов живот в България, Мони и Цецо решават, че сега или никога ще обиколят и видят колкото се може повече от Канада. Купуват микробус, който сами превръщат в кемпер и в свой дом.
Пет месеца – точно толкова прекарват в път, опознаване и разглеждане на необятната Канада. Тръгват от столицата Отава и продължават на запад. И така – около 15 000 километра.
“Минахме през всички провинции и големи градове. Видяхме канадските прерии, големите езера, Скалистите планини и дори посетихме парк, в който имаше фосили на динозаври.”
Любимо място за Мони и Цецо се оказва западният бряг на Канада и залезите на Тихия океан. Но пък има и неща, които въобще не харесват, което е съвсем естествено след толкова много километри на четири колела. Но не, не сметките за гориво са били изненадващият проблем, а паркирането на кемпера през нощта.
“Там всичко е частна или държавна собственост – и горите, и полянките, и дори малките отбивки край пътя, и никой не иска ти да спираш там.”
Пътуването с кепмер през Канада обаче ги увлича и по нещо друго – създаването на влогове и споделянето им с близки и приятели. Така разбират, че снимането им харесва, а камерата остава техен верен приятел и тук в България.
Днес Мони и Цецо са известни в социалните мрежи и като Boho Soulz. В YouTube канала си през последните две години показват усиленото ремонтиране на една стара селска къща – тяхната. А напредъка им, както и всичките им трудности, може да гледаме всяка седмица.
В къщата си Мони и Цецо се влюбват от пръв поглед. Тя е и първата, на която правят оглед. А още с отварянето на входната врата в умовете им започват да се нижат безброй идеи как да вдъхнат нов живот на тази 100-годишна къща.
Както всяко начало, и тяхното не е било лесно, защото тя е била доста занемарена. Не закъснява и първата трудност – налага се да изкопаят на ръка дренаж около къщата, дълъг около 40 метра. Това начинание им отнема цял месец – всеки ден, от сутрин до вечер.
Разбира се, че покривът също е имал нужда от ремонт, който двамата отново правят сами. Учат се и как се прави замазка, как се лепят плочки и как се шпакловат стени.
“Наистина много работа ни мина през ръцете, но всичко си струваше”, убедени са Мони и Цецо. Всъщност, в тийнеджърските си години Цецо е работил при различни строители, където е добил обща представа за някои неща. Но по-голямата част от всичко около ремонтите двамата учат в движение. А с всичките си видеа Мони и Цецо правят и още нещо – доказват, че когато си млад, имаш смелостта да започнеш да сбъдваш мечтите си и не се страхуваш да грешиш, всичко е възможно. Просто запретваш ръкави, сприятеляваш се с Неволята и започваш – точно като тях.
За разлика от много други в социалните мрежи, с влоговете си двамата завърнали се от Канада българи се опитват да покажат и какъв наистина е животът на село. Стараят се да бъдат възможно най-прозрачни и честни за случващото се около тях и мечтаят да вдъхновят повече хора да поддържат връзката си със селото жива.
Кое от ремонта до момента ви се стори най-трудно и кое най-приятно?
Най-трудната част беше изкопаването на дренажа на ръка – 40 метра дължина, 50 см широк и около 1 м дълбок! На мястото, на което се намираше, нямаше как да влезе багер и се наложи да се справяме сами.
Най-приятната част за нас е работата с дърво – дали ще е поставянето на ламперия по тавана, шкуренето на стари греди, реставрирането на стари мебели или правенето на нови – няма значение. Просто дървото е любимият ни материал и винаги се вълнуваме, когато работим с него.
От дистанцията на времето, има ли разминаване между очакванията ви и реалността сега?
За ремонтите – о, да! Представяхме си, че ще бъдат много по-лесни и ще отнемат в пъти по-малко време. Но… така се случва с всеки, който няма представа с какво се захваща.
За живота на село – по-скоро не. Бихме казали, че надмина очакванията ни. Не сме предполагали колко много имаме нужда от това, което ни дава.
Кои тогава са трите най-големи предимства на живота на село пред този в града?
Спокойствието, чистата храна и чистия въздух са ясни. Това, което за нас е най-ценно от живота на село, са тишината, изпълнените със смисъл дни и връзката с корена.
Тишината ти дава възможност да чуеш мислите си и най-вече – да чуеш какво ти шепне сърцето. В градската шумотевица ни беше много трудно да постигнем нещо подобно и да знаем какво наистина ни прави щастливи – защото вниманието ни постоянно беше заето с други неща.
Да бъдат дните ти пълни със смисъл – също беше ново за нас. Докато живеехме в Канада и дните ни минаваха “от вкъщи в офиса и от офиса – вкъщи”, не усещахме с какво можем да бъдем полезни на обществото. Не казваме, че работата в офис е нещо лошо – просто ние не намирахме удовлетворение от нея.
Когато се преместихме на село открихме нашето призвание и сега отново работим в своеобразен офис – но го правим със сърце, а не просто защото ни трябват пари, за да си платим сметките. И последно – връзката със земята и корена ни дава сила да продължаваме, когато срещаме трудности.
Какви зеленчуци отглеждате в градината си?
Все още се учим и опитваме много различни неща. Стараем се да разберем към кои растения са най-благоприятни нашите климат и почва. Учим се да отглеждаме всичко от семе и ни е много интересно да наблюдаваме жизнения цикъл на растенията.
В началото любимото ни нещо беше да си откъснем по един сочен домат от градината и да си го хапнем като ябълка, но сега може би още по-любимо ни е да вадим картофи.
Все още не можем да проумеем как слагаме едно малко картофче, а след няколко месеца от същото място вадим 5-10 големи картофа. Както казва нашата кума – “картофите са най-добрата пирамидална схема в природата”.
