“Върви напред, усмихвай се и не гледай назад!” Хубав девиз, но труден за следване. Особено тази работа с усмивката. Актрисата Искра Радева обаче, успява: Върви напред и се усмихва. Как става това, тя си знае. Публиката знае друго: ролите й в киното, телевизията и на сцената, постановките в театъра “Искри и сезони”, двадесет и петте коледни концерта в препълнената зала 1 на НДК.
Първите стъпка в забележителната й кариера я отвежда в прерията, за да се омъжи за “Оцеола”. Бракът е щастлив, а милиони жени по света съкрушени от факта, че една българка, студентка в първи курс във ВИТИЗ, им отнема любимия мъж Гойко Митич. Макар и на кино. Мъжете пък му завиждат!
– Г-жо Радева, как ви избраха за съпруга на вожда на индианците Оцеола?
– По снимка. Бях първи курс във ВИТИЗ. Трябваше да си партнирам с най-големите звезди на соц. лагера. Апостол Карамитев обаче, не ме пускаше. Смяташе, че е много рано да влизам в киното. Искаше да натрупам повече опит. Но изглежда говориха с него от Германия и вратите се отвориха.
– Притеснявахте ли се от съзвездието около вас и особено от Гойко Митич, абсолютен идол и фаворит на жените тогава?
– Притеснявах се, разбира се. Но бях много щастлива сред всичките тези големи актьри. Гойко Митич наистина беше невероятна звезда. Всяка сутрин в четири часа, 60-70 германки го чакаха пред дома му за автограф. Той раздаваше на всички и тогава тръгвахме за снимки. Беше изключително човечен. Аз се разболях, след като на 5 ноември имах снимки в езерото в Старо Оряхово. Лежах две седмици в хотела, добре, че бях взела майка ми да й покажа Берлин, но тя успя да види само хотела, а той непрекъснато ми носеше кисело мляко заради антибиотиците.
– Какво знаете за него сега?
– Не съм го чувала отдавна. Но когато бях гост на предаването “Ах, тези муцуни” в изненадващо интервю той каза, че още тогава е предвиждал голямото ми бъдеще и че съм невероятна акртиса. Мили и ласкави думи, които много ме трогнаха. Доколкото знам той живее в родината си Сърбия. Имам желание да се свържа с него и ще го направя, стига да намеря телефона му.
– Какво се случи след “Оцеола”?
– Започнаха да пристигат стотици писма за автографи. Отговарях, доколкото мога. Веднага след това ме поканиха в още два германски филма – в единия, комедия, бяхме заедно с Хорст Шулце, голяма звезда по онова време. Тъкмо ми предложиха прекрасна роля в следващ филм. Главните персонажи са лекарка и оперетна звезда, едната пътува за конгрес, а другата на гастрол в оперетата, но на летището ги разменят. Мен пращат в операта, а нея на конгрес. Такава беше историята.. Много бях въодушевена, но в това време падна берлинската стена и за колегите в ДЕФА настанаха тежки дни. Зтвориха киностудията. Много жалко, тази роля щеше да ми отвори вратите в Германия.
– Пропуснали сте един голям шанс. Нещастна ли бяхте?
– Не. Моята най-голяма мечта беше да вляза във ВИТИЗ. А още по-голямата ми радост бе, че бях в класа на Апостол Карамитев. Той беше невероятен.
– Възможно ли беше да се разминете с мечтата си?
– Същата година, по желание на родителите ми, бях приета медицина. С майка ми дори отидохме да ме запише. Сълзите ми капеха, а секретарките се възмущаваха: Как не ви е срам да плачете, че сте приета, когато толкова деца навън плачат, че не влизат. Прави бяха жените, но аз се готвех за предстоящите изпити във ВИТИЗ. Бях в страхотен конфликт с баща ми. Не си говорихме. Той беше против театралната академия. Майка ми обаче, беше на моя страна. След всеки кръг я пращах да гледа резултатите и ако преминавам, веднага да ми се обади по телефона. Ако не – да се прибира. Четирите кръга минаха успешно, след последния обаче, нищо. Час мълчание. Аз правя нервна криза. И в това време майка ми се връща и казва, че всички телефони на площад “Славейков” са били развалени. Затова не ми се е обадила. Иначе съм приета. И, баща ми вдигна ръце!
– Какво научихте от Апостол Карамитев?
– Всичко за нашата сложна професия. Беше от сутрин до вечер с нас и това цели четири години. Той се отказа от киното, театъра, телевизията заради студентите си. В събота и неделя имахме допълнителни часове по актьорско майсторство. Скоро след като завършихме, той почина. Оказахме се единственият клас, който изкара докрай.
– Вие сте състудентка със забележителни актьори. Личеше ли тогава, че Велко Кънев, например, едно момче от провинцията, което говори на диалект, ще стане знаменит артист?
– Той беше изключителен, органичен и със страхотна фантазия. Измисляше много интересни етюди, с които много впечатляваше Апостол. Същото се отнася и за Юри Ангелов, и за другите.
– Като отличничка оставате в София. Как тръгна къриерата ви в “Младежкия театър”?
– Трупата беше прекрасна. Когато ме назначиха, подготвяха пиесата “Хубавата Мария” от Дончо Цончев. Йорданка Кузманова беше разпределена в главната роля заедно с Гинка Станчева. Като ме видя обаче, се отказа: Това е младо момиче и ролята е точно за него – каза. Беше изключителен жест, тази роля ми отвори вратите за телевизията и киното. На малкия екран дебютирах в “Мотопедът” на Недялко Йорданов. Режисьор беше Любен Морчев, а мъжката роля се изпълняваше от Стефан Данаилов. Това бе началото ми, но с годините имах късмета да изиграя други хубави роли, както в театъра, така и в телевизията, а и в киното. Бях щастлива.
– Но напускате любимата си сцена, за да създадете “Искри и сезони”, дотогава такова животно – частен театър, в България – няма. С какво започнахте?
– С “Крехка нежност в късен следобед”, пиеса от Любомир Пеевски, написана специално за мен и Ивайло Христов. Беше много трудно време, но бях свободна и независима. Изведнъж се оказах собственик на театър, директор, можех сама да избирам пиесите, режисьорите и ролите си. Така тръгна “Искри и сезони”. Разбира се, тогава не съм очаквала, че той ще доживее до днес, вече 26 години години, но бях въодушевена, имахме много публика и хората ни чакаха с голям интерес. Освен това изиграх роли, за които всяка актриса мечтае. По-важното обаче е, че още в първите години успяхме да спечелим доверието и любовта на зрителите. И днес те очакват с нетърпение всяка нова наша премиера. “Искри и сезони” се роди с идеята, че ще разпиляваме искрите на нашето изкуство във всички възрастови сезони. С колегите ми си станахме съмишленици. Представленията ни се играят повече ог 150 пъти, а някои над 500.
– За мнозина да бъдат директори на театър е детска мечта…
– Не и за мен. Мениджърската професия е много тежка. Аз през годините я усвоявах в движение, а днес тя се учи в университетите.
– Вие лично и театъра ви не бяхте подминати от пандемията? Как преживяхте болестта. Не се ли уплашихте?
– Не. Лекарите не ми казваха колко тежко е състоянието ми. А аз не го усещах, надявах се, че бързо ще мине. Излязох от болницата много слаба и започнах да преподреждам приоритетите си.
– Кой поставихте на първо място?
– Семейството, приятелите, близките, които са до теб във всеки момент. Професията мина на втори план.
– Какво е отношението на държавата към малкото частни театри в страната?
– Никакво. Доколкото знам ние сме единствената страна в Европа, в която не се спонсорират частни формации. Открай време правителствата ни са държали културата в задния джоб на държавата.
– Предлагали са ви за депутат и дори за вицепрезидент. Можели сте нещо да промените. Защо отказахте?
– Защото никога не съм го искала. Не мога да изоставя театъра си, професията си. За да си депутат, трябва изцяло да се отдадеш на това. В Народното събрание трябват хора, ангажирани само с мисълта да облекчат живота ни, да се борят и отстояват важните приоритети за страната ни, да успяват и да се преборват за идеите си, които ще ни изправят на крака. Но мисля, че те са много малко./show.blitz.bg
Интервю на Исак Гозес
