“Всичко това никога не трябваше да се случва.” Думите са на 64-годишния Робин Коузинс, олимпийски шампион от фигурно пързаляне. Коментарът му е по повод цялата ситуация, свързана с участието на Камила Валиева на Олимпийските игри в Пекин.
15-годишната руска фигуристка приключи участието си на 17 февруари, като завърши на четвърто място.
Седмица по-рано тя беше на гребена на вълната – Валиева стана първата жена в историята на Олимпийските игри, изпълнила четворен скок. Вниманието на целия свят беше приковано върху нея – жената с четворен салхов. Макар по-редно е да кажем “момичето с четворен салхов”.
Защото именно в това виждаме грандиозния проблем в начина, по който се развиха нещата от тук нататък. Последва допинг скандал, Камила все пак получи правото да се състезава, но как се чувства едно 15-годишно момиче, когато в рамките на дни от “Осана” стигне до “Разпни го”?
Не сме специалисти по фигурно пързаляне, нито по спортен мениджмънт. Но тук става дума за чисто човешки въпрос: може ли едно дете (защото на 15 все още си непълнолетен) да бъде подложено на цялото това напрежение пред погледа на цял свят?
Никой ли от целия треньорски екип, целия руски щаб на Олимпийските игри, никой ли от семейството й не си даде сметка какво отражение може да има ситуацията върху крехкото психическо равновесие на момиче в тийнейджърска възраст?
Валиева не се представи добре при последното си излизане на леда на 17 февруари. Падна няколко пъти. Довърши изпълнението си трепереща. Излезе от пързалката разплакана. И беше посрещната от треньорката си Етери Тутберидзе с думите: “Защо спря да се бориш? Защо позволи да ти се изплъзне? Обясни ми: защо?”
Президентът на Световния олимпийски комитет Томас Бах коментира пред ВВС: “Видях как тя беше посрещната от най-близкия си антураж – с ужасяваща студенина. Беше стресиращо… Вместо да й предложат утеха, да се опитат да й помогнат.”
Да, Бах е прав. Но може би е време не само Олимпийският комитет, но и всички големи спортни организации да се замислят за начините, по които да работят за запазването и подпомагането на психичното здраве на малолетните атлети. Защото времето на рекордите в името на самите рекорди отдавна отмина.
