Срещите ни с преследвачите от “Голямото преследване” продължават, а историите, които те ни споделят, са повече от колоритни. Разговорът сега е с Любомир Братоев, а споделеното в него е пълно с любопитни послания! Това е Мъдрецът с благата усмивка, пред когото обаче, мнозина си гълтат граматиката буквално.
Знанията му са разностранни, колкото е колоритен и досегашния му житейски път. Любо Братоев е човек, който редовно пътешества на шест континента. Освен това е Протодякон на Българската Православна Църква. А чувството му за хумор е достатъчно заразително, за да разреди дори и най-напрегнатата обстановка.
Мнозина го познават от участието му в “Стани богат” преди години, но малцина могат дори да предположат колко интересен начин на живот води и извън студиото на “Голямото преследване”.
– Голямо предизвикателство ли се оказа „Голямото преследване“ за човек, който има доста добра школовка от представянето си в „Стани богат“ преди години?
– При мен историята с участията в такъв тип игри се случи малко случайно, конкретно едно време в „Стани богат“. Тогава имаше една акция за баби и дядовци с внучета, аз пратих заявка заради дъщеря ми. Обадиха ми се и така тръгна всичко. Иначе не съм от този тип хора, които ходят по куизове.
„Голямото преследване“ наистина е едно предизвикателство за мен. На практика всеки път, когато участвам, се чувствам като на един голям изпит, за който обаче нямам конспект, по който да се подготвя, както е принципно при изпитите. Тук въпросите са от всички сфери на живота. Помага ми това, че имам доста разнообразно образование – завършил съм немска езикова гимназия в София, а после и Техническия университет, в Германия, където живях в продължение на 10 години, правех и едно предаване по кабелните телевизии, посветено на България.
А заради това, че още от студентските си години съпровождам групи като екскурзовод, постоянно чета и се интересувам от различни факти и истории, свързани с различните държави по света. Тези знания ми помагат после навсякъде, както и сега в „Голямото преследване“.
– Значи случайността е предопределяща, защото след „Стани богат“ ти придобиваш широка популярност
– Така се случи, да. Аз и преди това имах своята популярност, но в друга сфера, тъй като продължавам да бъда Протодякон на нашата епархия на Западна и Средна Европа. Участвал съм и в различни предавания, но с друга тематика.
– Разностранните знания винаги правят впечатление, особено ако човек разполага и с услужлива памет, за да ги възпроизвежда в точните моменти…
– О, да, несъмнено. Но аз се чувствам като човек от малко по-отминало време, когато хората са били принципно по-енциклопедични. Съвременният човек сякаш е малко по-профилиран – малко да го мръднеш от неговата тема, проличава, че общата му култура не е толкова голяма.
Но пък и богатата обща култура не винаги означава, че човек разбира много от дадена материя. Понякога си давам сметка, че както аз, така и моите колеги от предаването, отговаряме на въпроси с различна трудност, което отстрани понякога изглежда много лесно. И хората, чувайки и виждайки лекотата, с която се отговаря, си мислят, че това не е възможно, и вероятно има подсказки, че въпросите са подадени предварително, едва ли не. Като човек, който знае какво се случва в предаването, мога веднага да опровергая подобни твърдения, особено пък в моя случай.
– Защо? Какво се случило?
– Тъй като изкарах ковид, а и заради възрастта, някои от връзките в мозъка са позагубени (усмихва се), и тогава на някои, привидно лесни въпроси, на които седейки вкъщи със сигурност отговарям веднага, в студиото го правя по-трудно или бавно. Напрежението винаги си казва думата.
– А какво да кажем за участниците тогава?! Всеки преследвач май залага на конкретна тактика срещу тях. Твоята каква е?
– В „Голямото преследване“, малко или много, изграждаме някакъв сценичен образ. Усмивката на мен ми е най-близко до сърцето и винаги съм живял с идеята, че нищо не е чак толкова важно, за да му робува човек. Ники Кънчев винаги ме представя като „благия Мъдрец“. Може ли е точно така. Когато видя, че човекът срещу мен е притеснен, гледам някак да го успокоя.
А и ние, преследвачите, не винаги знаем всичко. Ако на някой въпрос, например, на който съм отговорил, ме попиташ защо съм дал точно този отговор – и аз не знам. Някъде в съзнанието ми явно нещо се е отключило и съм направил някаква връзка. Нещо като да си в библиотека, да извадиш книга и да попаднеш на факта, който търсиш. Затова и когато човек отговаря от вкъщи на въпросите, и е спокоен, много по-лесно и бързо прави такива логически заключения.
– Според мен не само общата култура, но и най-вече житейската динамика, различните професии, които си упражнявал, допринасят за по-бързите реакции?
– Наистина много ми помага тази предистория, особено екскурзоводството, воденето на службите, заради които съм свикнал да бъда под светлината на прожекторите. Затова и нямам това притеснение, което иначе човек има в такава ситуация, когато за първи път попада в студио.
Първата ми екскурзоводска група беше през ’74-та година и тогава онази система на образование освен, че ни даваше много знания, предполагаше и така наречените учебни пътувания, които се правеха преди да те пуснат с туристите. На тях ние изнасяхме беседите пред бъдещите си колеги, за да се види дали човек изобщо може да говори между хора.
– Кой или какво те насочи към религията?
– Роден съм във време, когато основната идеология на оня режим беше атеизма. На религията се гледаше като на нещо ретроградно, изостанало, дори вредно за обществото. Моят интерес произтича от семейното възпитание.
Един от първите ми детски спомени беше от кандилцето вкъщи, което светеше вечер и през нощта пред една икона в стаята. Иконата беше на Спасителя и молитвата му в Гетсиманската градина, където Господ, Иисус Христос, бидейки човек, се съмнява в това дали ще устои на мъките. Именно тази доброта и човечност, които излъчваше иконата, отключиха интерес в мен. Беше ми по детски любопитно кой е този човек, който с насълзени очи се моли.
По-късно, когато вече бях в Берлин, започнах една аспирантура, ходех редовно и на църква. Тогавашният ни владика за Западна и Средна Европа ми предложи да ме ръкоположи за негов дякон, тъй като постоянно бях около него. Така тръгнаха нещата в тази посока.
– Слушам и си мисля за съчетанието между църковния и светския начин на живот, ако приемем, че телевизията и шоу програмите, в случая, са съотнесени към шоубизнеса?
– Интересен въпрос. Всъщност благодарение на вярата и на църковния начин на мислене, човек постоянно се контролира. Един вид седиш отстрани и се наблюдаваш как постъпваш, тъй като малко или много са в сила Исусовите думи, че „всеки ще отговаря за своите дела“. Човек именно не търси сламката в чуждото око, а гледа да махне гредата в своето.
Това постоянно самонаблюдение води и до едно вътрешно спокойствие и успокоение. Дори и да не си в най-критична ситуация, знаеш, че не си сам, че до теб невидимо е Господ, който ти помага.
– В Берлин си бил и шофьор на такси, а знаем, че тази професия може да бъде доста колоритна откъм запознанства с различни типове хора, но и доста изнервяща заради различните напрегнати ситуации на пътя… Излиза, че май наистина си се шлифовал!
– (смее се) всъщност моето истинско призвание го открих като дякон, който е най-ниската степен на църковните служители, но в превод означава слуга. Човек служи не само на Бога, но и на хората. И всички други дейности съм ги разглеждал в този аспект. Един вид съм призван да помагам на другите хора.
– Как се разбираш с другите преследвачи?
– О, идеално. Те също са хора с чувство за хумор, като мен и винаги можем да се надсмеем над грешките си. Важното е човек да не се приема много насериозно.
– Бил ли си в живота си някога в ситуация, аналогична на чувството, което вероятно имат участниците в „Голямото преследване“?
– Когато имах изпити в Техническия университет се чувствах така (смее се). Понякога ми се случва и когато съм с група, като екскурзовод. Хората са любознателни, винаги питат нещо, а аз всеки път казвам, че няма трудни въпроси, има трудни отговори. Стажът и рутината, които добивам с течение на годините обаче, ми помага в такива ситуации.
Даже сега, докато си говорим, се сещам и за конкретен пример – за първи път бях с група в Констанца (румънски град, б.а.) и отдалеч гледаме един паметник в бяло на човек в римска тога. Вървим и един човек ме пита чий е този паметник. И в този момент аз се сетих за едно много хубаво румънско вино, което се казва „Сълзата на Овидий“, а за него след това, покрай виното, бях прочел, че Овидий е бил заточен в Констанца. И отговарям: „Сигурно е Овидий“. Отиваме и се оказва наистина Овидий (смее се).
– А близките ти как приемат Мъдреца, имат ли критики?
– Те, разбира се, като близки, се радват. Но не са изненадани от това, което показвам, защото са свикнали с това, че като ме попитат нещо, обикновено знам какво да отговоря (смее се).
– За човек, превърнал пътешествията на шест континента в добра традиция, има ли място по света, където ви е по-уютно от родината, от България?
– България е част от този свят, но както тя е красива, така има и други места по света, които са красиви. Ако кажа, че България е най-хубавата, един вид дори ще принизя и Господ, защото ще излезе, че той не е способен да направи и други места хубави. Това са си едни по-различни разсъждения. В крайна сметка, човек не трябва никога да забравя откъде е тръгнал.
На много места по света съм се чувствал като у дома си, въпреки че хората с по-патриотично настроени позиции, ще ме обявят, едва ли не, за национален предател (усмихва се).
Аз съм преди всичко човек, а после българин. Както обичам да казвам и – първо съм християнин, после съм православен. С други думи – човек трябва да търси нещата, които ни свързват по света, защото когато всички хора осъзнаят, че общото е повече от това, което ни разделя, ще заживеем наистина по братски и миролюбиво един с друг./show.blitz.bg
Интервю на Анелия ПОПОВА
