Годината е 1913. Една обикновена вечер, изглеждаща на пръв поглед спокойна и безоблачна, в която семейство Глембаеви – един от най-прочутите хърватски родове в началото на XX век, се събира, за да отбележи тържествения юбилей на своето акционерно дружество.
Банкери, предприемачи, юристи, лекар, аристократи – семейството изглежда като олицетворение на всичко, което е на върха на обществото, символ на мощ, богатство и уважение. Но всичко това e напът да се срути с гръм и трясък. И то само за няколко часа.
Именно в дома и “окото на бурята” ни пренася новата премиерна постановка “Глембаеви” в Народния театър “Иван Вазов”, която представлява силна и многопластова интерпретация на класическата пиеса “Господа Глембаеви” от Мирослав Кърлежа – един от най-изтъкнатите и значими хърватски автори.
Макар действието да е концентрирано в рамките на една нощ, в този кратък времеви отрязък се разгръща дълбокият морален и емоционален разпад на това привидно могъщо буржоазно семейство. Чрез семейния конфликт спектакълът поставя универсални въпроси за вината, лицемерието, властта на парите и невъзможността за истинско нравствено изкупление.
Режисьорският подход на прочутия хърватин Ивица Булян се отличава със своята директност и психологическа острота. Вместо да разчита на външна зрелищност, той насочва вниманието към вътрешните напрежения между персонажите и към словото като основен носител на конфликта. Диалогът е тежък, наситен с обвинения и болезнени истини, което създава усещане за клаустрофобична атмосфера, в която героите са затворени не само в едно пространство, но и в собствените си морални противоречия. Тази режисьорска линия превръща спектакъла в своеобразен съд над семейство Глембаеви и над ценностите, които то олицетворява.
Персонажите не са представени като еднозначни злодеи или жертви, а като сложни и противоречиви личности, носещи както вина, така и страдание. Сблъсъкът между различните поколения и мирогледи се разгръща с висока емоционална интензивност, което поддържа напрежението през цялото представление. Особено силно впечатление правят сцените на открита конфронтация, в които натрупваните с години лъжи и премълчавания излизат наяве и разрушават илюзията за благоприличие и морал.
Сценографията и визуалната среда, дело на Александър Денич, допълват внушението за разпад и фалшив блясък. Пространството напомня за богатство и аристократичност, но същевременно носи усещане за студенина и отчуждение. Този контраст подчертава основната идея на пиесата – че зад фасадата на просперитета често се крият насилие, корист и духовна пустота. Визуалното решение не отвлича вниманието, а служи като фон, върху който човешките конфликти изпъкват още по-рязко.
Интересно решение представляват и костюмите, поверени на Ана Савич Гецан, които за разлика от предишния път, в който пиесата е поставяна в Народния театър – през 1947 г., не са в епоха и по нищо не издават, че става въпрос за година преди началото на Първата световна война. Напротив, и костюмите, и декорът са толкова семпли и модерни, че още по-категорично подчертават актуалността на историята.
Актьорският състав е изключителен, като всеки персонаж допринася за усещането за морална разруха и вътрешно напрежение. Сред всички изпълнения обаче, особено силно се откроява Пламен Димов в ролята на Лео – блудният син художник, който се завръща след 11 години отсъствие от дома.
На пръв поглед Лео не се вписва в семейството – той е циничен и не търпи фалша, като без да се притеснява ни най-малко, постепенно вади на показ всички “кирливи ризи” на Глембаеви и обкръжението им. Изключение не правят и неговите собствени прегрешения. Образът му е може би най-човешкият и най-трагичният в спектакъла. Лео не е просто обвинител на семейството си, а човек, разкъсван между желанието за истина и невъзможността да се откъсне от наследената вина.
Пламен Димов изгражда ролята с изключителна вътрешна концентрация – без излишна патетика, но с натрупващо се напрежение, което постепенно избухва в силни емоционални моменти. Неговата игра придава морален център на постановката и именно чрез Лео спектакълът задава най-острите си въпроси.
Останалите актьори, сред които Теодора Духовникова, Деян Донков, Ана Пападопулу, Дарин Ангелов също допринасят за цялостното внушение със силно сценично присъствие и ясно очертани характери. Взаимоотношенията между тях са изградени така, че всяка сцена носи усещане за предстоящ сблъсък, а дори привидно спокойните моменти са пропити с напрежение и недоизказаност. Това прави представлението много ангажиращо, макар и емоционално тежко за зрителя.
Въпреки че текстът на Кърлежа е създаден в началото на ХХ век, постановката звучи изненадващо актуално и днес. Темите за корупцията, злоупотребата с власт и моралния компромис са лесно разпознаваеми и в съвременния контекст. Именно тази актуалност превръща “Глембаеви” не просто в историческа драма, а в предупреждение за обществата, които поставят материалния успех над човешките ценности.
В заключение, ще кажем, че “Глембаеви” в Народния театър е сериозен, тежък и много въздействащ спектакъл, който изисква активно внимание от зрителя, но го възнаграждава с дълбок размисъл. Това е постановка, която не търси лесни отговори и не предлага утеха, а по-скоро изправя публиката пред неудобни въпроси за морала, отговорността и цената на привидния успех.
Предстоящи дати за “Глембаеви”: 27 януари, 22 и 28 февруари
