В свят, в който глобалните кризи все по-често поставят под въпрос сигурността на хранителните доставки, ново международно проучване демонстрира колко уязвими са повечето държави, когато става дума за изхранването на собственото им население. Това изследване показва, че от общо 186 държави в света само Гвиана произвежда достатъчно храна, за да изхранва напълно населението си без нужда от внос.
Проучването, публикувано в списание Nature Food, анализира доколко всяка страна може да задоволи хранителните нужди на гражданите си в седем основни хранителни групи: плодове, зеленчуци, млечни продукти, риба, месо, растителни протеини и нишестени храни.
В глобален мащаб изследването установява, че 65% от държавите произвеждат повече месо и млечни продукти, отколкото са необходими за хранителните нужди на собственото им население. В същото време Гвиана, разположена в Южна Америка, е единствената страна, която може да се похвали с пълна самодостатъчност във всички категории. Китай и Виетнам са близо до този резултат, като произвеждат достатъчно храна в шест от седемте хранителни групи. Само една от всеки седем изследвани държави е определена като самодостатъчна в поне пет категории.
Паралелно с това проучването отчита глобален недостиг на хранителни растения с висока хранителна стойност. По-малко от половината държави произвеждат достатъчно растителни протеини – като бобови култури, нахут, леща, ядки и семена – или нишестени въглехидрати, а едва 24% от страните отглеждат достатъчно зеленчуци.
Европа и Южна Америка като цяло са по-близо до хранителна самодостатъчност в сравнение с други региони. За разлика от тях, малките островни държави, страните от Арабския полуостров и държавите с ниски доходи са значително по-зависими от вноса на храни. Шест държави – Афганистан, Обединените арабски емирства, Ирак, Макао, Катар и Йемен – не произвеждат достатъчно от нито една хранителна група, за да бъдат смятани за самодостатъчни, в която и да е категория.
Водещият автор на изследването, д-р Йонас Щел от Университета в Гьотинген, посочва, че ниските нива на хранителна самодостатъчност не са непременно негативни. По думите му съществуват основателни и често полезни причини дадена страна да не произвежда по-голямата част от необходимата ѝ храна – като неблагоприятни климатични условия, липса на достатъчни валежи, качествени почви или стабилни температури. Вносът на храни от региони, по-подходящи за производството им, често може да бъде и икономически по-ефективен.
Същевременно обаче Щел подчертава, че ниската самодостатъчност намалява способността на държавите да реагират на внезапни глобални сътресения в хранителните вериги, като суши, войни или забрани за износ.
За целите на проучването екип от учени от Университета в Гьотинген и Университета в Единбург сравнява количествата произведена храна във всяка страна с необходимото за покриване на хранителните нужди на населението, базирайки се на диетата Livewell на Световния фонд за дивата природа. Този хранителен модел насърчава по-голяма консумация на растителни протеини, зеленчуци, бобови култури и пълнозърнести храни за сметка на храни с високо съдържание на мазнини, сол и захар.
Интересът към темата за хранителната самодостатъчност се засилва след пандемията от COVID-19 и началото на войната между Русия и Украйна, когато нестабилността наруши сигурните доставки на храни за държавите, зависими от внос, припомня Science Focus. Според Щел възраждането на този интерес отразява и по-широки политически процеси, включително нарастващ национализъм и стремеж към намаляване на зависимостта от други държави. Той подчертава, че изграждането на устойчиви хранителни вериги е от ключово значение за опазването на общественото здраве.