– Много са се подобрили услугите в България.
Казва ми го немски гражданин, когото возя от Полиграфията до Аерогарата. Говорим на английски и той споделя, че е впечатлен.
– Ето, преди не можех да си говоря с шофьорите, а сега мога. – допълва той.
Усмихвам се и отговарям, че друг път ще му обясня на какво се дължи този скок в сферата на таксиметровия превоз.
Някои от вас вече се досещат, че е част от баланса. Някъде другаде има срив. Ако ме питате мен, причината е в хлътването надолу в сферата на свободата на словото. Но коя съм аз, един шофьор, да разбирам от тези работи.
Служебният ми телефонен номер като шофьор на такси, завършва на 111. Когато започнах да го ползвам, бях в БТВ. После ми го взеха за малко, когато през 2013а напуснах. След това си го откупих и сега ми се стори удачно пак да ме представлява.
111 си е символично число. Докато сме на 111-то място по свобода на словото, аз имам свободата да питам от този номер дали съм спряла на точното място и да информирам, че съм пристигнала на адреса. Имам свободата да комуникирам с публиката аналогово. Камерно. Без ефир.
През юни ми предложиха да стажувам като журналист. Разбира се, нарекоха го по друг начин. Казаха, че искат да ме задържат в НОВА, но със стажантски договор, в никакъв случай трудов. При никакви обстоятелства да не съм в нюзрума, но да правя материали. Неясно как, но със категорично без да използвам оператори и монтажисти от телевизията. В средите на „Човешки ресурси“ наричат тези оферти отказващи. Предложение, което не можеш да приемеш, но после ще бъде представено като възможност. Хитро.
След 26 години в журналистиката, реших да стажувам на друго място. След като междувременно тук – там ми казаха, че няма място за репортер като мен. Имали желание, но нямали възможност. Разбрах ги. И потърсих поприще, в което още търсят хора.
За шофьори има места. Още.
Взех си изпита в ДАИ, издържах психото и кандидатствах в Yellow. Трудно беше да обясня защо след екрана искам да съм зад волана. В таксиметровите среди ме приеха с недоверие, но все пак ми дадоха шанс да опитам. Благодаря от сърце.
Някои още вярват, че разследвам или кроя нещо. Други /уж репортери/ повтарят под сурдинка опорката, че готвя някакъв проект. Даже блъсковият „Труд“ днес разказва по този повод, как по времето на СОЦ-а Петър Станчев от „Земеделско знаме“ измислил рубриката „Журналисти сменят професията“, стажантът Първан Стоянов станал таксиметров шофьор, а поредицата се радвала на голям читателски интерес. Хубав пример от тоталитарното близко минало. Неадекватен за днешния ден от имитативната демокрация.
Аз нямам работно място и рубриката ми се оказа излишна за българския медиен свят.
Като изключим „предложението“ от ПИК да правя рубрика при тях, от другаде не ми предложиха работа. Практикувам журналистика като хоби, което обичам с цялата си душа. И пиша за списания. От „Жената днес“, L’Europeo и „Мениджър“ се обадиха да ми предложат теми за писане. Единият текст вече излезе, другите предстоят. Благодаря и за тази възможност. Наистина.
Никъде не ми предлагат да задавам въпроси. Този жанр в репортерството върви към закриване. Обикновените въпроси вече са екзотика, както имах възможност да отбележа след фурора от срещата ми с Цветан Цветанов в парламента. Питах го дали има телепатична връзка със своя бивш служител от ГЕРБ, така че да си извършат имотните сделки в един и същи ден, в една и съща нотариална кантора, на интересна стойност. Ц. така и не обясни от къде са му парите, но чувам, че си е намерил нова работа. Той ще е демократът на държавата и ще отстоява „евроатлантическите ценности“. Без имоти не става. Без личен асансьор, явно няма да е пълна демокрацията. Докато шофирам имам време да разсъждавам по този въпрос. Още не съм го осмислила съвсем.
Иначе, пиша от дете и нямам намерение да спирам. Но истината е, че днес работя като таксиметров шофьор. Плащам си всеки ден аренда за колата и други разходи. После започвам да изкарвам за себе си. Това е свободна професия. И повтарям истината на невярващите колеги – шофьори и пътници:
– Тук има места, а аз притежавам базисни умения по шофиране, ориентиране и комуникация. Търся си ново вдъхновение, смисъл и начин да съм полезна на хората. Отново.
Дали правя това, което умея най – добре. Не, разбира се. Дали съм си на мястото. Спорно е. Но като се огледаме наоколо и погледът ни се спре на момичето с аграрното образование в медийния регулатор, моето шофиране си е съвсем адекватно. Аз мисля, че се справям прилично. Сигурно и председателката на СЕМ така вярва за себе си.
Сега се уча да се ориентирам бързо във всички квартали на София, питам, когато навигацията ме обърка и се извинявам на пътниците, ако изпусна отбивката или не знам улицата, която ми казват. От репортерството съм научила, че когато не знаеш нещо, трябва да питаш. Практикувам го. Когато трябва мълча, не избирам най-бавната лента, връщам ресто, имам дребни, слушам неангажираща музика и колата е чиста. На този етап толкова мога.
„Дъното“, биха казали някои. Не, да си шофьор не е дъното. Понякога усещам гузната обществена съвест под формата на голям бакшиш. Отговарям, че това не индулгенция за гражданското мълчание. И връщам.
Бях добре платена като журналист на заплата. Не под масата. Сега изкарвам стажантска надница и съм удовлетворена, когато хората си тръгват умислени, вдъхновени, развеселени. И доволни, че са стигнали навреме, дори по-бързо от очакваното. Това ми е работата.
И да, има срамна работа. Но тя не е да отваряш багажник и да возиш комфортно хора от точка А до точка Б. Не е срамно да умееш да изслушваш, да говориш учтиво и да отговаряш, когато те питат защо си там.
Срамно е да те поръчват за поръчкови репортажи. Да ти пишат въпросите и да ти диктуват отговорите. Срамно е да убиваш за пари. Да обслужваш корпоративни и лични интереси зад маската на журналистиката. Да си ПР или ченге на щат като репортер, продуцент и директор на новини, е срамно. Да те държат за топките, а ти да задраскваш думи по тази причина, е смърт.
Мен не ме е срам всеки ден да заставам очи в очи с публиката. И продължавам да й служа. Както мога. Днес е това.
Благодаря за доверието.
Миролюба Бенатова, шофьор на такси
