Наричаха го българския Ален Делон. Това не го ласкаеше чак толкова много, напротив, чувстваше се подценен: Аз съм по млад, по-висок и по-красив от него – казваше. Понатрупаше ли килограми, което се случваше често, го кръщаваха – нашенският Марлон Брандо. За таксиметровите шофьори беше бат Серго, за Тодор Живков, който го черпел с коняк – майор Деянов, за приятелите си – Ламбо, за студентите – Мастера, за България – всенароден любимец.
Звучи натруфено и той не ги приемаше, но му отиваше. Защото прибавено към името му, това “всенароден…” преставаше да бъде клише. То ставаше титла, която не се дава с решение на МС или по волята на президента. Стефан Данаилов стана любимец след всенародното гласуване по театри, киносалони, богати холове и притихнали стаички, с очи, залепнали за телевизионния екран.
Славата се стовари върху му твърде рано, още на 27, но не успя да го побърка. Остана си все така достъпен, непосредствен, работар, гамен, въпреки професорската си титла, депутатския сан и министерските ядове.
На 9 декември Стефан Данаилов трябваше да навърши осемдесет. Юбилей с президиум и цветя няма да има. Но него ще го има: в спомени, кадри, разлято вино и думи на благодарност за всичко, което ни е давал и оставил.
“Моите грешки са човешки. Всеки ги прави. Но в главното не съм сбъркал: Не съм сгрешил професията си, не съм сбъркал семейството си.”
Това споделяше актьорът по-късно, когато терзанията и съмненията на младостта, вече бяха в миналото. И се шегуваше, че за да тръгне по верния път, заслуга имат: Маркс, Енгелс, че и Ленин.
В детството си искал да стане моряк, майка му го виждала като оперен артист, баща му налагал историята и правото. На кандидатстуденстките изпити обаче, всички надежди на полковник Ламбо Данаилов да има син юрист рухнали с гръм и трясък. Стефан се опитал да убеди комисията, че Ботев е по-велик от Ленин и дори от Маркс. Тя си запушила ушите. Кощунството му изпитващите оценили подобаващо – с 2,25.
Така магистратите в родината ни останали с един по-малко, а във ВИТИЗ се появил нов младок, истински красавец. Професор Стефан Сърчаджиев, а след неговата смърт Методи Андонов са учителите, дали му първите уроци по театро. Киното обаче, бъркало работата им.
Младият Данаилов започнал да се снима още като студент, с което позагърбил академичните си задължения. Така заради многото отсъствия, едва не го изхвърлили.
С изключването се разминал, но с разпределението в Пловдивския театър – не. Местната публика обаче, почти няма спомен от изявите му на сцената под тепетата. За това си има и причина: Появява се Господ и го потупва по рамото: Тръгвай! Всъщност, ролята на Всевишния, в случая, изиграва режисьорът Любомир Шарланджиев, който видял в него супер разузнавача майор Деянов.
Но преди бат Серго да грабне пистолета и да започне да громи безпощадно лошите, се налагало Стефан да реши тежка дилема. По същото време го канят и за ролята на Рафе Клинче във филма “Иконостасът”. Следва миг, дори два, колебание, но екшъна и пукотевицата побеждават тънкото изкуство на дърворезбаря.
Излъчването на първите серии на “На всеки километър” опразнили не само площадите, но дори и кръчмите на България. Какво е преживявал тогава изпълнителят на главната роля, старите интервюта са документирали най-точно: “Услушвах се по улицата и все чаках някой да каже: Ама това не е ли момчето, което… В “Руския клуб” се разхождах между масите да видя дали някой ще ме познае. Спирах на светлото, за да ме виждат по-добре. Никой обаче, не ме забелязваше, освен сервитьорките, за които си бях най-обикновен клиент.
Течеше десетата серия. Във влака София-Бургас изведнъж десетки очи се втренчиха в мен. Чувах името си. През цялото врече се разхождах между първия и последния вагон. Почти изминах разстоянието пеш.”
Колкото и да не му се искаше да го признае, през годините Сергей или майор Деянов ще хвърлят тежка сянка върху всички минали и бъдещи роли на големия актьор. Славата го следва навсякъде, като приятен, но често и мното тежък товар.
През 1976 е обявен за най- популярния артист в Чехословакия. Пет пъти го канят във Виетнам, два пъти на ниво космонавт. Заради страха от летенето не отива нито веднъж. В заведение във Варна непознати непрекъснато пращат бутилки на масата му. След като идва поредната, не издържа и я разбива в стената. После се извинява.
През 1971 Стефан отклонява поканата да влезе в БКП. В устава на партията нещо не му харесва. Бащата, преподавател по политически науки, е огорчен. Пет години по-късно Данаилов вече е редови комунист, а по-късно и секретар на партийната организация на Народния театър. Носител е на всички отличия и звания, които държавата може да даде. С други думи: човек за обичане и за… завиждане. А завистта, според мъдреците, ражда само омраза. Веднага след 10 ноември 1989 година тя се стоварва върху вулкан изтерзаната му глава.
“Изведнъж се оказа, че съм бил просто един вреден човек – разказваше Стефан Данаилов. – Казваха ми го хора, които са седели до мен в партийното бюро. Колеги тръбяха, че съм изграден от най-лошата материя. Бах стъписан. В живота си винаги повече съм помагал. Заради политическата ми позиция злобата на половин България се стовари върху ми като стихия. Домът ми, винаги пълен с хора, се опразни. Останах сам. На сцената се чувствах най-зле. Струваше ми се, че всеки момент някой ще ми каже: “Гаден червен боклук.” Бях готов да се откажа от професията.
Следвайки принципа си: “Не мога да бъда беден!”, актьрът търси спасение в бизнеса. И все едно влиза при дяволите в ада. Купуват овце, които продават в Италия. Във всяко село, в което се появи майор Деянов, народът се стича като на митинг и забравя овцете. Търговията е сложна, мръсна и в крайна сметка губеща. В нея славата не струва пукната пара. Наивниците се обират до шушка. Суперразузнавачът е между тях.
Колкото и да е странно, но освен горчилката, и спасението идва от Италия. В сериала “Октопод” българинът е всесилният шеф на мафията. Бандитите от Ботуша треперят, само като чуят името му. По същото време в София родните им колеги два пъти ограбват апартамента му. Остават само мебелите. Прощава се и с колата.
Но… където е текло, пак ще тече, казва народът. С времето нещата си идват на мястото. Никой не можа просто така да зачеркне Стефан Данаилов. Той отново е там, където заслужава да бъде: в театъра, телевизията, киното, на депутатската банка, в министерския кабинет, горящ в пъкъла и сладостта на всичко, което върши. Докато го догонва краят…
На 27 октомври 2019 година България се прости със Стефан Данаилов с тъга и много аплаузи. Последните му думи бяха: Не плачете, аз съм живял страхотен живот.” Като доказателство, че в душата му нямаше нито едно кътче омраза, а само планети любов, той прие отново на масата си тези, които, заради боята му, някога се отрекоха, избягаха. И продължи да плаща сметките.
Виждал съм го да се напива, да се смее, да ухажва,.. Така, както само той можеше. Виждал съм го и да плаче. Никога за себе си: “За този изстрадал народ” – Така казваше. И тези сълзи може би още капят от очите му. Където и да е./show.blitz.bg
Исак Гозес
