На 10 юли 1944 година е родена голямата българска поетеса Ваня Петкова. По този повод в село Езерово, Пловдивска област, се открива музей на нейното име и творчество.
Джоузеф Ал-Ахмад е актьор, режисьор, и внук на покойната българска поетеса. Той е на 26 години, роден е във София, от смесен български, сирийски и судански произход. През 2020 г. завършва кинорежисура и театрално изкуство с магистърска степен от най-стария университет за кино в света – московския ВГИК.
По-късно продължава обучението си по актьорско майсторство в Лос Анджелис, САЩ, където живее от 2021 г. Известен е с ролята си на затворника Басам в египетско-унгарския телевизионен сериал „ Над облаците“ (2018 г.). Късометражния му филм „Мотиви“ (2019 г.). получил редица международни награди, включително за “Най-добър късометражен филм” и “Почетно споменаване за режисура” от Los Angeles Film Awards. През 2022 участва в американския пълнометражен филм “A Christmas Story Christmas”, от Warner bros. и Legendary Entertainment. Джоузеф предпочита званието “артист” пред всичко останало, и счита себе си за “гражданин на света”.
– Г-н Ал-Ахмад, кога научихте, че баба Ви, поетесата Ваня Петкова, е известен човек?
– Усетих, че баба ми е екстраординарна и се отличава от другите, още като дете. Тя се държеше като роден артист. Беше извън всякакви норми, екстравагантна и в същото време аутсайдер. Много бурен човек, бунтар, който не търпеше несправедливост нито към нея самата, нито към който й да е друг. Затова я определяха като скандалджийка. Това се отразяваше и в нейната поезия. Ваня Петкова беше винаги против статуквото, независимо дали комунистическо или „демократично“. Оттук идваше и аутсайдерството й.
– Кога за първи път чухте нейно стихотворение?
– На девет години бях на неин рецитал и се влюбих в стихотворението й „Бъди“. Израснал съм паралелно с няколко езика: английски, арабски, руски, а тя ме накара да заобичам българския. Баба ми беше моят прозорец към родната култура и слово, моят ментор, учител и истински любящ приятел. Тя от ранна възраст видя увлечението ми към изкуството.. Обичах да импровизирам и да правя пародии, но основното ми увлечение и любим начин на изразяване бе рисуването, в което намирах утеха и спасение. Тя ме поощряваше във всичко.
– Открива се музей на името на Ваня Петкова, защо в Езерово?
– Баба ми купува къщата, която сега става музей през 2000 година. Там, в любимите й български Родопи, тя намери тихото си пространство, в което да твори. Макар и родена в София, тя не обичаше този град. Тя следваше Вазов, който е казал: „ Който не е видял Родопите, не е видял България.“ В село Езерово баба ми живя и твори в последните девет години от живота си. Затова там ще бъде и нейният музей.
– Как се чувстваше тази жена, живяла сред хайлайфа и елита на София в този затънтен край?
– Това, че тя е била дама от “елита”, е само на пръв поглед, и не е съвсем вярно. Въпросният “елит” никога не я е приемал с отворени обятия. Причините: бунтарския й характер, произхода, или брака й за моя тъмнокож дядо- чужденец. Баба не се вписваше в елитарната “еднаквост”, но винаги е успяваше да установи човешка връзка със всеки, независимо дали се казва Ясер Арафат, Людмила Живкова или е някой обикновен овчар. Ваня Петкова в своята същност бе човек на природата и природното, затова нямаше никакъв проблем да живее селския си живот и да бъде обичана от хората в Езерово.
– Издадохте „Пиратски стихове“ на Ваня Петкова в САЩ. Стигна ли тя до Джони Деп, на който бе посветена?
– Това е последната книга, която баба ми издава приживе. Тя излиза две седмици преди кончината й на 26 април 2009 година. Посвещението е наистина на Джони Деп, артистът който тя изключително много обичаше. Той е легенда, с която моето поколение е израснало. Бих казал, че именно той ме накара да заобичам истински актьорското майсторство и режисурата. „Пиратски стихове“ преведохме заедно със Снежана Соколова, поетеса с магистърска степен по английски. В книгата има и две стихотворения, които авторката сама е написала на езика на Шекспир. Скиците, които я илюстрират, също така са на баба ми. Намерихме ги в нейното мазе. Има неща, които не мога да кажа, за да не урочасам нещата, но сме по-близо от когато и да е, книгата посветена на Джони Деп, да стигне до него.
– Завършили сте режисура и актьорско майсторство в престижния Московски университет по кинематография „Сергей Герасимов“. Какво Ви носи тази диплома?
– В класа ми бяхме 20 души от цял свят. Дипломата за щастие или за съжаление не е най-важното. При нас успехът зависи от таланта ти, както и от това, дали си на правилното място, и в точното време.
– И от късмета може би?
– Има много хубава английска поговорка: „Късметът идва, когато добрата подготовка срещне добрата възможност”.
– Мария Бакалова, такъв случай ли е?
– Смятам, че за всяка една роля, която актьорът получи, независимо колко голяма е тя, се изисква доза късмет. Но колкото и късмет да е имала Мария Бакалова, тя нямаше да постигне това, което постигна в крайна сметка, ако не беше толкова талантлива. Ролята й във филма „Борат II“ изисква страхотно майсторство, непостижимо за всеки. Да не забравяме, че Мария буквално успя да влезе в „Белия дом“ представяйки се за някой, който не е. Тя взе интервю от адвоката на бившия президент на САЩ, пак представяйки се за някой, който не е. Това не би могъл да го направи всеки завършил НАТФИЗ или някоя от школите в „Холивуд“. Така че Мария Бакалова заслужава всичко, което досега е получила, и много повече.
– Прави Ви чест, че говорите всичко това, след като мнозина в родината й я подценяват и дори отричат.
– Ще кажа и повече. Успехът на Мария Бакалова не е само един вдъхновяващ факт, а може да се определи като факел на надеждата, който допринася за цялостната промяна на статуквото и холивудските стереотипи. В “Меката на киното”, ако фамилията ви завършва на “Ов”, “Ин” или “Ски” – ти дават да играеш единствено руски комунист, мафиот или злодей. Ако пък се казваш “Ал-Ахмад”, тогава ролята ти непременно ще е на терорист от „ Ал-Кайда“. Така че хора като Арнолд Шварценегер, Ана Де Армас, Ейза Гонзалес, Рами Малек, а сега Мария Бакалова – рушат тези стереотипи. Те са част от новата вълна, на която трябва да се радваме, защото отварят вратите на такива като нас.
– Живяхте година в Лос Анжелис, надникнахте ли в „Холувуд“?
– Живеем във време, когато за да получиш шанс за кариерно развитие, няма нужда да похарчиш всичките си спестявания за самолетен билет до Лос Анджелис, а после да работиш нелегално, за минимална заплата, с надеждата, че ще бъдеш забелязан. Вече можеш да изпратиш своето кастинг-видео и от Уганда например, и за една нощ да получиш роля, която да те направи прочут. Лос Анджелис е вече не е единствената, а само една от многото столици на киноиндустрията. Аз отидох в Америка, за да уча актьорско майсторство в школата на Антъни Майндъл, една от най добрите в света. Наред с това получих и специално разрешение да работя законно в киноиндустрията в САЩ, което не всеки може да направи за толкова кратък срок.
– Затова ли всички мечтаят да идат в Лос Анджелис?
– Напротив, сега за жалост всички бягат от Калифорния. Лос Анджелис е невероятен град, който наравно обичаш и точно толкова мразиш. Там стандартът е изключително и неоправдано висок. Животът е труден, много хора остават буквално на улицата. Скромен наем е 2000 долара.
– И въпреки всичко отново заминавате натам?
Аз съм на 26, гражданин на света. Не смятам да се закова на едно единствено място. Не гледам на заминаването, независимо къде, като на нещо фатално, така както се е гледало преди. За нашето поколение това е просто един полет над океана, който утре можеш да извършиш в обратна посока. Наскоро приключихме един проект на „Уорнър Брадърс“ , в който имам значителен принос. Беше невероятна възможност за мен. А през септември мой приятел, който учи в Американската киноакадемия ще снима своята дипломна работа, в която имам главна роля. Независимо от всичко случващо се около нас, се надявам, че настават едни по-добри времена за киното, и гледам оптимистично на нещата.
Интервю на Исак Гозес
