Паола Маравиля е сред младите актриси, чието име все по-уверено се налага на театралната сцена. След силен дебют тя бързо получава и сериозно признание – награда Икар и то не за една, а за две роли, както и номинация за Аскеер. Това са отличия, които рядко се присъждат без основание.
И въпреки това, Паола не бърза да се възприема като “победител”: “Не харесвам това състезание в изкуството, но несъмнено бях щастлива от признанието”, споделя тя в НЕподкастът.
Пътят ѝ към сцената далеч не е предначертан, макар че е дъщеря на Лилия Маравиля. Напротив, има нещо почти бунтарско в начина, по който тръгва.
Ходи на балет като малка, пее и то в “Бон-Бон” школата, но още в началните класове решава, че иска да прави друго. И така сама отива на кастинг и се записва в театрална школа, още преди някой да е сигурен, че това е “нейното призвание”. Но увлечението се превръща в път, който решава да следва.
“Майка ми не вярваше, че толкова силно го искам, че съм готова да си нося кръста и да изповядвам тази професия”, признава Паола. А може би точно тази съпротива я калява.
В НEподкастът на Lifestyle.bg, който може да гледате по-долу или в канала ни в YouTube, тя говори откровено за трудния старт – включително за момента, в който не е приета в НАТФИЗ. Но вместо да се откаже, това я мотивира още повече: “Много съм благодарна, че ме скъсаха първата година, защото втората реших да се подготвям сама”.
Зад увереното ѝ сценично присъствие обаче стои човек, който не се крие от уязвимостта си: “Аз съм доста срамежлив човек”, признава Паола.
В разговора ни тя разкрива и по-лични пластове – като връзката с италианските си корени: “Бях много близка с моите баба и дядо от Италия и гостуванията им в София за Коледа са едни от най-хубавите ми спомени”. За Паола Италия не е просто място, а усещане: “Италия за мен винаги е била уют, дом. Обичах да ходя там, да разхождаме жаби с дядо ми”, спомня си още младата актриса.
В същото време влиянието на майка ѝ остава ключово – не толкова като сянка, а като двигател. “Майка ми винаги е била много взискателна и е искала да покажа най-доброто от себе си. Но това ми е важно, защото не преставам да търся градивна критика.”
Този стремеж към развитие ясно личи и в работата ѝ – особено в ролята ѝ на Аглая Ивановна в “Лицето на ближния” по “Идиот” от Фьодор Достоевски на Театрална работилница “СФУМАТО”. Там тя не само играе роля, а търси границите си и истината в образа.
Днес Паола Маравиля е в началото на нещо, което изглежда обещаващо. Но по-важното е, че зад наградите и номинациите стои не просто талант, а ясно съзнание за избора, който е направила. И за цената му.
